— Знае ли човек?
— Така е, предварително никой не знае. Това ми подсказва нещо забавно. Та аз бих могъл да ви ощастливя за деня на Свети Валентин, Кларис Старлинг.
— Как, доктор Лектър?
— Ами като ви изпратя чудесен подарък. Трябва да помисля. А сега ще ви помоля да ме извините. Довиждане, госпожице Старлинг.
— А нашето проучване?
— Един от агенцията по преброяване на населението се опита веднъж да ме сведе до количествени данни. Изядох черния му дроб с гарнитура от зелен боб и голяма чаша червено „Амаро“. Върнете се обратно в училище, малка Кларис.
И — учтив докрай — доктор Лектър не и обърна гръб, а отстъпи заднишком, преди да се извърне към койката си. Излегна се на нея в позата, в която го бе заварила, и стана недостъпен като кръстоносец, издялан от камък върху саркофаг.
Кларис внезапно се почувствува изпразнена, сякаш беше дарявала кръв. Не се довери веднага на краката си, затова заприбира листата в чантата си по-дълго от обикновено. Беше проникната докрай от провала, който претърпя, а тя ненавиждаше това чувство. Сгъна стола и го облегна до вратата на килерчето. Трябваше отново да мине покрай Мигс. В далечината Барни като че ли четеше нещо. Можеше да го повика да я съпроводи. По дяволите Мигс! Да не би да беше по-приятно да минава покрай простаците строителни работници или носачи, както всеки ден се налага в големия град. И тя закрачи обратно по коридора.
Гласът на Мигс просъска в непосредствена близост:
— Ухапах си ръката и може да умра — виж как ми изтича кръвта!
Трябваше да повика Барни, но — стресната — тя неволно погледна към килията, видя как Мигс тръсна ръка и усети по бузата и рамото си топлите пръски, преди да има време да се извърне.
Отмина забързано, установи, че е сперма, а не кръв, и в този миг Лектър я повика. Стържещите метални нотки в гласа му бяха още по-отчетливи.
— Госпожице Старлинг!
Беше станал и я викаше, но тя продължи да крачи. Ровеше из чантата си за книжни салфетки.
— Госпожице Старлинг! — чу зад себе си.
Сега вече успя да се овладее с присъщото си хладнокръвие и продължи равномерно напред към желязната врата.
— Госпожице Старлинг!
В гласа на Лектър долови нова нотка.
Кларис спря. Какво правя, по дяволите! Мигс просъска нещо, но тя не го слушаше.
Отново се върна пред решетките и стана свидетел на рядка гледка — доктор Лектър беше развълнуван. Знаеше, че е подушил спермата по нея. Той надушваше всичко.
— Не бих допуснал да ви се случи това. За мен няма нищо по-грозно от грубостта.
Като че ли извършените убийства го бяха пречистили от по-дребните човешки грубости. Или може би, помисли си Кларис, той се вълнува, като ме вижда белязана по този особен начин. Кой знае… Искрите от очите му се разхвърчаха в мрака на душата му като светулки из пещера. Възползувай се, за бога каквато и да е причината! Тя протегна папката.
— Моля ви, направете го заради мен. Изглежда, закъсня. Той отново бе обладан от спокойствие.
— Не. Но ще ви ощастливя с нещо друго. Ще ви дам това, което най-силно желаете, Кларис Старлинг.
— Какво е то, доктор Лектър?
— Издигане в службата, естествено. Каква чудесна идея — хрумна ми във връзка с деня на свети Валентин: — Усмивката, оголила дребните му зъби, можеше да е предизвикана от какво ли не. Заговори тъй тихо, че тя едва го чуваше: — Потърсете подаръка си за свети Валентин в колата на Распай. Чухте ли ме добре? Колата на Распай. А сега си вървете спокойно. Мигс едва ли ще успее да повтори толкова скоро, нищо че е луд.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Кларис Старлинг беше възбудена и изтощена, движеше се само с усилие на волята. Някои от нещата, които Лектър каза за нея, бяха верни, други само докосваха истината. За секунди бе усетила в съзнанието си чужда воля, събаряща вещи от полиците като слон в стъкларски магазин.
Стана и неприятно от думите му по адрес на майка и, искаше и се да се освободи от яда си. В края на краищата работата си е работа, не биваше да допуска в нея намесата на чувства.
Седна в стария си Форд пинто, паркиран срещу болницата, и пое дълбоко въздух. Прозорците се замъглиха и това я скри от очите на минувачите.
Распай. Спомни си за него. Пациент на Лектър и една от жертвите му. Беше чела досието на Лектър, макар и за една вечер. Беше дебело и Распай бе само едно от имената на жертвите. Трябваше отново да прегледа документите, да надникне в подробностите.
Искаше и се да хукне веднага, но знаеше, че сама си внушава тази неотложност. Делото Распай беше приключило преди години. Никой не бе изложен на опасност. Имаше предостатъчно време. Най-добре всичко да е премислено, да разполага с възможно най-подробни сведения, преди да започне да действува.