Север Гансовски
Млечният път
Студеният ден преваляше. Голямото оранжево слънце вече беше застанало до хотелите „Заря“, „Алтай“ „Восток“, до станцията на електрическия влак в Работническото селище, до покрайнините на Москва. Но булевардът още звънтеше като опъната струна, течеше в двете направления като двоен проводник под напрежение — неподвижен и бягащ. На юг булевардът се устремяваше към магазин „Океан“, Рижката гара, салоните на „Всичко за младоженците“ и „Светлина“, към онези малки градски къщи, останали още по „Първа Мешчанска“ и на север покрай просторното поле на Изложбата, алеята на космонавтите, обелиска, покрит с полиран титан, до който наскоро построиха институт — дали оптически или астрономически (на покрива има купичка като купол на обсерватория), и покрай скулптурата на Мухина „Работник и колхозничка“. Продължаваше над рекичката Яуза, където строяха крайбрежна улица, където над старинния каменен акведукт се простира спортният комплекс, после по широкия мост над околовръстната железопътния линия към белите многоетажни сгради на Лос, по моста през околовръстното шосе, над което са се пръснали служителите на ГАИ с вертолети, и нататък-нататък към Загорск, Ярославъл, горите — горите в глъбините на Русия.
Грайферните гуми на хиляди автомобили разбиха, размекнаха и отнесоха от платната на булеварда част от падналия през нощта сух февруарски сняг — на дълги ивици с неравни краища той остана само по осевата линия и по края на тротоарите. На Звездния булевард и улица „Кибалчич“ в часа на здрачаването след работния ден тълпите на минувачите се сгъстяваха и разреждаха и отново се сгъстяваха на пресечките; народът нямаше край, тролейбусите и автобусите се напълваха мигновено. До входа на метрото нахални гълъби зорко следяха от навесите на павилиончетата за цигари и галантерия кой ще се сети да ги почерпи с топли пирожки; учениците от музикалната школа, които се събираха тук, за да отидат заедно на занятия, смело ядяха сладолед. „От притеснения, да… не съм обядвал“ — рече дебел гражданин и бодро се натика в трамвая, вече толкова препълнен, че и змия не би могла де се промъкне между плътно притиснатите едно към друго палта, жакети, шуби, кожуси. Наоколо се усмихнаха.
Само на четири километра оттук, в горската зона-резерват, на безмълвната просека под високоволтажната линия излезе млада лисичка, подуши, повъртя острата си муцунка в студения въздух, сякаш нарисува сложна рисунка. На сто и петдесет милиона километра оттук от гърлото на слънчевото петно избликна поток протони. С ням, тържествуващ рев в невероятната далнина се раждаше нова звезда. Тържествено плуваха галактики. От мрака и светлината, от онези пространства, където и посоки няма, от ония времена, за които не знаем дали са минало или бъдеще, пристигна още неприет сигнал, попадна върху върхарите на елите, върху острието на телевизионната кула в Останкино.
Заблестяха сините букви: Кинотеатър „Космос“.
По булеварда перфокартите на сградите запалваха все нови и нови дупчици-прозорци. Какви съдби имаше там, в домовете? За какво бяха разговаряли тая сутрин на излизане и с какво ще се завърнат сега?
Понеси ни живот, позволи ни да чуем.
Телефонен звън, втори.
СТАРЕЦЪТ. Идвам!
Телефонът продължава да звъни.
Ало!… Ало!… все не сварвам. Вечната история. (Поставя слушалката върху вилката.) Ф-ф-фу, чак сърцето ми се разтупа. (въздъхва.) На масата, кой знае защо, цветя рози. Навън — зима, сняг, а тук — рози. Ах, да, Таничка ги донесе сутринта! Някакъв ден било, каза, някаква дата… Забравих. Миналото се рони от паметта на късчета, като тухли. (С внезапна ярост.) Та спомни си де, спомни си какъв ден е днес! (Успокоява се.) Не, това не можеш надви. Всички ми казват: „Дядо не се чувствувай виновен, ако не помниш.“ А аз все пак се чувствувам. Но нищо, сега всичко това ще свърши. Снахите, зетьовете, внуците, правнуците, всички излязоха… Къде ли ми е куфарът?… Аха, ето го.
Рязък телефонен звън.
По дяволите, навярно междуградски разговор!… Ало, на телефона!
Телефонът мълчи.
Ало, бъдете любезни, говорете по-силно!… Може би говорят, а аз не чувам. От младини имам лош слух.
В слушалката бръмчи.
ГЛАСЪТ. (С метално звънтящ оттенък се дочува през шума.) Внимание, молим ви да не се отдръпвате от телефона! Молим в никакъв случай да не оставяте слушалката.
СТАРЕЦЪТ. Кого търсите?
ГЛАСЪТ. Вас. Ние говорим от бъдещето.
СТАРЕЦЪТ. От Будогощ?… Навярно грешно са ви свързали. От нашето семейство там няма никой. Кой номер търсите?