ГЛАСЪТ. Самотен и ненужен ли се чувствуваш?
СТАРЕЦЪТ. Не, не зная… В къщи всички се грижат за мене. Дори прекалено — това ме и мъчи. Те въобще са добри — зетьовете, снахите, внуците. И все са по командировки, експедиции. Имат много приятели, с които са се сприятелили на път. Жилището е голямо, постоянно идват нови хора. А близките ми често заминават и ме предават от ръка на ръка, да не оставам сам. Понякога сутрин влезна в трапезарията, а там съвсем непознати хора. „Здравейте, Пал Иванич, здравейте. Ние тук закуска ви приготвихме и тия таблетки непременно трябва да ги вземете.“ Но виждам: на масата техни книжа, в главите им техните си работи… С една дума, лутам се аз тук, само ги отклонявам. И реших да замина.
ГЛАСЪТ. Къде?
СТАРЕЦЪТ. Ще обиколя за последен път местата, където воювах. Където бях млад, а не старец като сега. Ще се отбия в родното ми село, може пък някаква най-обикновена работа да си намеря. Свикнал съм да работя за другите, а в къщи всички вършат всичко за мене и аз никому не съм нужен. Знаете ли колко ми е неловко, дето Таня, внучката ми, се отбива два пъти дневно? Тя има достатъчно занимания в института, пък и млада е, нали трябва и да се поразходи. А тя при мене. Казвам й: не бива толкова често, веднъж в седмицата стига. Но нима можеш да ги убедиш?
ГЛАСЪТ. Изглежда, са добри, истински хора.
СТАРЕЦЪТ. Роднините ли?… Добри са.
ГЛАСЪТ. Вероятно не без вашето участие са станали такива?
СТАРЕЦЪТ. Без мене. Аз не съм ги възпитавал. Те впрочем не са ми роднини. Само така се смятаме. Но извинете, вече е време. Тръгвам. Довиждане.
ГЛАСЪТ. Ало, ало! Как ще си тръгвате, когато трябва толкова много неща да узнаем? Почакайте! Нима не ви привлича възможността да разговаряте с бъдещето? Та това става за първи път в цялата история… И тъй, защо само ги смятате за роднини?
СТАРЕЦЪТ. Достатъчно, тръгвам. Вече се приготвих. Много ви благодаря за разговора. Научих, че вие съществувате, че човечеството продължава. И това ми стига… Да, ами Земята? Тя съществува ли още?… Вие самите сте на Млечния път, а с нашата планета какво стана? Зарязахте ли я?
ГЛАСЪТ. Не, откъде ви хрумна! И сега там хора живеят. Земята е столица на всички планети.
СТАРЕЦЪТ. Нещо като музей?
ГЛАСЪТ. Не, защо? Но онова, което трябваше да се запази, е запазено… Впрочем нашия разговор сега Земята също го слуша, както и многобройните други светове.
СТАРЕЦЪТ. Нещо май не разбирам… Значи, сега ни слушат други хора!
ГЛАСЪТ. Слушат ни.
СТАРЕЦЪТ. Сега, в момента? И това, което говорим?
ГЛАСЪТ. Милиарди, милиарди. Нали това е първото предаване.
СТАРЕЦЪТ. Ама че се наредих. Защо не ме предупредихте, накарахте ме да се изчервя. Протестирам, недоволен съм…
ГЛАСЪТ. Но вие не казахте нищо, за което бихте могли да се срамувате. Хайде да продължим, докато има време.
СТАРЕЦЪТ. Вие просто ме зашеметихте с това. Но сега окончателно тръгвам. Трябва да побързам, иначе внучката ще ме завари, ще започне да ме увещава. И цветя донесе за нещо… Впрочем нямам особено желание да разговарям с бъдещето, всичко, което имам, е в миналото.
ГЛАСЪТ. Можем да ви свържем и с миналото! Павел Иванович, точно в този момент втора група се свързва с началото на двадесетте години от вашия век… Не, малко по-рано. Могат да ви свържат… Чувате ли ме? Ало!
СТАРЕЦЪТ (отдалеч). А?… Засега още ви чувам… Къде ли ми е палтото?… В гардероба?
ГЛАСЪТ. Краят на десетте години — времето на вашата младост. Там на телефона е един юноша. Той тъкмо иска да говори с бъдещето — и с вас, и с нас. Много му е интересно, той е удивен и цял пламти… Вземете слушалката. На телефона е юношата. Поговорете с него, за нас това също е информация.
Резки телефонни иззвънявания.
Павел Иванович! Павел Иванович, внимание!… Краят на десетте години.
СТАРЕЦЪТ. Какви десет още?… Добре, слушам… Ало, на телефона!
ЮНОШАТА. Альо, альо, госпожице1!… Каква ти госпожица сега!
СТАРЕЦЪТ. Хайде казвай, казвай, слушам те.
ЮНОШАТА (твърде припряно). Кой е на телефона, альо?! Слушай, вярно ли е, че бъдещето ще е съвсем различно?… Нима е възможно? Гласът ти е като нашенски, а онзи — сякаш от бронз… Альо, чуваш ли? Защо не отговаряш… Нашите отидоха на позицията, мене командирът ми заповяда да ида в щаба да събера имуществото и изведнъж телефонът — звън…
СТАРЕЦЪТ. Почакай, не припирай толкова! Питаш ме, а не ме оставяш да ти отговоря.
ЮНОШАТА. Така де! Нали ти казвам. Нашите излязоха на позицията и не щеш ли — звъни се. А той е повреден — телефонът. Падна мина. И жица няма. Вземам слушалката, чувам глас. Значи, наистина е от бъдещето, а?
1
Телефонните номера в началото на века не се избират автоматично, а се искат от телефонистка, както е сега във ведомствените централи, когато искаме вътрешен номер.