СТАРЕЦЪТ. Помня, тогава имах австрийски ботуши. Ръката ме болеше — в Пегроград направихме ревизия на частните сейфове в банката, един буржоа ми прищипна дланта с желязната вратичка. От злоба.
ЮНОШАТА. Той и моята прищипна. Сега съм я превързал с парцалче.
СТАРЕЦЪТ (тихо). Знаеш ли, аз — това си ти.
ЮНОШАТА. Ти — това съм аз? Как така?
СТАРЕЦЪТ. Ами така. Само че през времето.
ЮНОШАТА. Почакай! Ти нали си старец, дядо. На колко години си? Осмата десетица навярно?
СТАРЕЦЪТ. Започнах седемдесет и шестата. Разбираш ли, те са ни свързали — онези, които са от бъдещето. Сега ти си ти. А после ще станеш аз.
ЮНОШАТА. А аз самият къде ще се дяна?
СТАРЕЦЪТ. Никъде! Ще остарееш. Тоест най-напред ще възмъжееш, възрастен ще станеш, а после ще остарееш и ще станеш като мене… Виж как съвпадна, какво излезе. (Дълбоко въздъхва.) Чак сърцето ми се разтупа. Къде ли ми е корвалолът?
ЮНОШАТА. Излиза, че и на мене ще ми чукнат седемдесет и пет, а?… Не вярвам.
СТАРЕЦЪТ. И още как! На двадесет години е невъзможно да го допуснеш. И аз самият не вярвах. Колко дълги са първите години? От детството до младостта. Всеки час чувствуваш, че живееш. А после се прокрадва тя, старостта. Отделният ден се влачи дълго, а годините се изтъркулват бързо, незабелязано… Слушай, щом така стоят нещата, аз мога да те предупредя. За да избегнеш моите грешки.
ЮНОШАТА. Значи, този, дето разговаряш сега с мен, съм аз?
СТАРЕЦЪТ. Ти.
ЮНОШАТА. Та това е чудесно!… Е, кажи ми, отец, как е там при тебе? Тоест при мене? Какво ще стане? Ние с момчетата тук обмисляме — кой ще стане министър, кой армия ще командува. Предишните, царските, сега изхвърчаха. Властта ще бъде наша. Обясни ми, какъв ще стана? Командир на фронта ли, а?
СТАРЕЦЪТ. На фронта?… Не, няма да бъдеш.
ЮНОШАТА. Е, поне полк ще командувам ли?
СТАРЕЦЪТ. Не. Ще воюваш като редник.
ЮНОШАТА. Но защо?
СТАРЕЦЪТ. Така ще стане.
ЮНОШАТА. А после? Когато защитим революцията, тогава какъв?… При нас идва един лектор, за звездите разказва, за Луната, за Слънцето. Всички, казва, трябва да бъдат учени.
СТАРЕЦЪТ. И учен няма да станеш. Работник.
ЮНОШАТА. Пак работник ли?
СТАРЕЦЪТ. Да.
ЮНОШАТА. В Михелсон?… И ще живея у Гавриловна, в къщата?
СТАРЕЦЪТ. Каква ти Гавриловна! На нея ще й вземат къщата. И завода на Михелсон също. Всичко ще стане наше. Но ти ще си работник.
ЮНОШАТА. А в песента се пее: „Който е бил нищо, той ще стане всичко.“ А ти какво, не си ли залягал, не си ли искал да извършиш подвиг или нещо такова?
СТАРЕЦЪТ. И още как! Щом започна революцията, все си мислех, че ще стана герой, че всички ще ме знаят.
ЮНОШАТА. Че и аз си мечтая. Ние тук всички все за подвизи мислим.
СТАРЕЦЪТ. Точно така. Мечтите, които имаш сега, са моите младежки мисли. Но нищо не излезе.
ЮНОШАТА. А защо? Разкажи ми как си живял.
СТАРЕЦЪТ. Семейство… Как преживях? Семейство, деца — трима синове. Само че те загинаха, моите трима синове. (Плаче.)
ЮНОШАТА. Какво ти е, отец?
СТАРЕЦЪТ. Толкова кратко време им се радвах. И почти нищо не успях да сторя за тях. След Гражданската война Таня следваше, стана медик, лекар. Като се изучи, трябваше да замине за Средна Азия да лекува трахомата. Тогава мнозина боледуваха от очи. Ослепяваха. По градовете, по улиците от бедни слепци не можеш да се разминеш. После — против едрата шарка в Поволжието — епидемиите се ширеха една след друга, цели села лежаха. И с холерата също се бориха. Тогава от холера измираха хиляди.
ЮНОШАТА. И сега мрат.
СТАРЕЦЪТ. Точно за това е думата. В Белорусия също беше — там пък блатната треска косеше народа.
ЮНОШАТА. А ти?
СТАРЕЦЪТ. Аз останах тук, в Москва. У дома. Един за всичко. На смяна в завода ходех, на опашки се редях. Връщам се, погаля малчуганите по главичките — единия, другия… И дърва да нацепя, печката да запаля, ядене да приготвя, да изпера. Че и в милиционерската бригада бях — борех се с хулиганите, на милицията помагах. И в събота и неделя — на трудов ден. Синовете растяха сами. После дойде четиридесет и първа година, войната. Гледаме ги с Танюша — те вече в шинели. Пръв замина Павел — такъв хубав, строен, каквито са младите момци. И един след друг: „Довиждане, тате, довиждане, мамо.“ Само че не се видяхме повече.
ЮНОШАТА. А после какво стана?… Самотен ли остана?
СТАРЕЦЪТ. После ли… После през четиридесет и четвърта се позвъни на стълбището. На вратата девойка в рубашка, със суров поглед. „Вие ли сте Павел Иванович?“ „Да, аз съм.“ „Ние с Павлуша заедно служехме в частта…“ Влезна и внезапно се разплака. Да я убиеш, дума не може да изрече. И мене ми се плаче, но започвам да я утешавам. Наплака се. „Е, хайде, ще си вървя…“ „Къде ще вървиш, остани, жилището е голямо…“ „Аз, казва, никога няма да се омъжа“ „Защо, казвам, да не се омъжиш? Нима фашистите така се наиздевателствуваха над нас, че в Русия вече няма да има деца?“ И в четиридесет и пета пак се позвъни. Момък. Този път за Коля разказа, за най-малкия. Снимки донесе, орден. Той бил от Ленинград, всичките му близки загинали през блокадата. „Остани, място има достатъчно…“ „Добре, казва, ще остана.“ Сега е заместник-министър. Кръсти дъщеря си Танюша — в чест на нашата Таня. За средния, Гриша, също дойдоха. Отново се напълни къщата, зазвъняха детски гласчета. Но синовете ми ги няма.