ЮНОШАТА. А жена ти?
СТАРЕЦЪТ. Таня ли?… Тя беше лекарка на фронта. Попадна в обкръжение с ранените. И фашистите я убиха.
ЮНОШАТА. Слушай! Към нас, към отряда, се присъединиха питерски, от Нарвската застава. Там има две девойки. Едната се казва Татяна — със замечтани очи. Аз все за нея мисля. Това тя ли е?
СТАРЕЦЪТ. Тя.
ЮНОШАТА: (пламенно). И ние ще се оженим?… Кажи, ще се оженим ли? Ще ме вземе ли тя?
СТАРЕЦЪТ. Ще се ожените. Само че, казвам ти, фашистите ще я убият. В четиридесет и първа.
ЮНОШАТА. А с кого ще воюваме пак? В четиридесет и първа година? Кой ще ни нападне?
СТАРЕЦЪТ. Фашизмът.
ЮНОШАТА. Какво е това — световната буржоазия ли?
СТАРЕЦЪТ. Да.
ЮНОШАТА. Ние тук очакваме съвсем скоро световната революция да избухне във всички страни… Кажи, а ти воюва ли през четиридесет и първа… тоест аз ще воювам ли?
СТАРЕЦЪТ. Не ме пуснаха.
ЮНОШАТА. Не те пуснаха ли? Как така?
СТАРЕЦЪТ. Не ме пуснаха, оставиха ме в завода да лея стоманата. Знаеш ли колко метал беше нужен за фронта. Всяка битка — кръв и метал, кръв и метал. Всяка победа най-напред в цеха трябваше да се извоюва. Не мисли, че в тила беше сладко — техниката на цяла Европа връхлетя върху ни. Работехме, до струговете падахме. В леярната — страшна жега, а прозорците — плътно затворени заради затъмнението. Заловиш се да стъкнеш задната стена на пещта — прагът висок, лопатата тежка, а и брикетите по десет кила, повече от половин пуд. Не ги ли хвърлиш точно, всичко се разпилява. Пред отворената вратичка не можеш да спреш — ще изгориш. Трябва бързо да приближиш, да замахнеш, да хвърлиш и веднага да се дръпнеш. Нарушиш ли ритъма, нищо не излиза… И топенето ставаше бавно — не като сега. Добереш се до мартеновата, краката едва те държат, чакаш, докато стане готово. Случвало се е, когато имаше авария, цели седмици да не излизаме от завода. Две смени работиш, три часа се свиеш в червения кът и отново… А сили откъде? Дажбата военна, оскъдна, а и нея не изяждаш, защото децата…
ЮНОШАТА. Какви деца: нали синовете ти са били на фронта?
СТАРЕЦЪТ (крещи). А чуждите деца!? Отсреща, на стълбището млада войнишка вдовица живееше — Верочка, работеше в някаква кантора. Двечки — ей такива дребосъчета — бледнички като свещици. Как да изтърпиш и да не спестиш за тях къшей хляб, да им занесеш поне веднъж в седмицата?… Ех! (Плаче.)
Зазвучава мощен акорд.
Какво става? Виждам звезди!… Или ми се струва, че звездите пламтят през стените, през тавана?… Ей, къде сте вие, дето сте от бъдещето?
ГЛАСЪТ. Ние сме тук и внимателно слушаме.
СТАРЕЦЪТ. Оставете ни още поне десет минути… Слушай, момче, юноша, трябва да те предупредя. Животът ми изобщо не се подреди добре. Може би трябваше повече да постигна, да извърша. Залових се с много неща, а от всичко малко нещо остана. Може би трябваше да се заловя с нещо вечно, а аз всякога само ден за ден работех. В най-добрия случай за месец или година. Каквото в момента беше нужно, него правех. Но всички тия моменти отминаха. Отдавна.
ЮНОШАТА. Нищо не разбирам. Повтори пак.
СТАРЕЦЪТ. Слушай внимателно. Сега ще се биете. За селото. Ще преминете в контраатака, германецът ще отстъпи, огънят ще го притисне, ще го повали в снега. Смирнов, командирът, ще скочи и ти ще се хвърлиш след него. Ето какво искам да ти кажа: хвърли се, но не веднага. Изчакай секунда и тогава куршумът ще те отмине.
ЮНОШАТА. Какъв куршум?
СТАРЕЦЪТ. Този, който не ме отмина.
ЮНОШАТА. Рани ли те?
СТАРЕЦЪТ. Засегна слуховия ми нерв. Затова после не се върнах в Рабфака — не чувах лектора. Така и не успях да се изуча като другите, те инженери станаха, професори… Стомана топях, по-горе от помощник-пещар не се издигнах. Изобщо нищо голямо не успях да извърша. Такова, дето навеки… Разбра ли какво ти казвам?… Ще го направиш ли?
ЮНОШАТА. Не зная.
СТАРЕЦЪТ. Защо?
ЮНОШАТА. Не зная. Не обещавам.
СТАРЕЦЪТ. Ето ти вечната история — старостта предупреждава, младостта не слуша. Но нали ти си аз. Сега вече е ясно каква роля изигра тая секунда. Поне за мене е ясно.