— Какъв актьор? — попита учителят.
— Тоя, дето ходи с лъскава шапка. И с коса. И със златна игла на връзката. И златен ланец — добросъвестно обясни Аристид, като слагаше точки вместо запетайки, за да може да си поема дъх.
Учителят сложи ръкавиците и шапката си и излезе на пътя с чувството, че му се стяга сърцето. Аристид подтичваше край него, като се мъчеше с късите си крачета да не изостава от големите крачки на учителя; изведнъж учителят спря и Аристид се блъсна в него.
— Къде приказваха те? — попита учителят, сякаш продължаваше разговора.
— В „Аркадата“ — отвърна Аристид.
Когато излязоха на главната улица, учителят поспря.
— Тичай у дома — каза той на момчето. — Ако Млис е там, ела в „Аркада“ да ми кажеш. Ако я няма, остани си у дома, хайде!
И късокракият Аристид препусна към къщи.
„Аркада“ беше точно отсреща — дълга, строена безразборно сграда, в която имаше бар, билярдна и гостилница. Когато прекосяваше площада, младият мъж забеляза двама-трима от минувачите да се обръщат подир него. Той погледна дрехите си, извади носната кърпа и си избърса лицето, преди да влезе в бара. Там имаше обичайният брой безделници, които го загледаха при влизането. Един от тях го гледаше така втренчено и с такова странно изражение, че учителят спря и се озърна още веднъж и тогава видя, че това бе собственото му отражение в голямо огледало. Това го накара да си даде сметка, че може да има малко възбуден вид, затова взе един брой от „Знамето на Червената планина“ и се помъчи да си възвърне самообладанието, като прочете колоната с обявите.
След това мина през бара, през гостилницата и влезе в билярдната. Момичето не беше там. В това последно помещение до една от билярдните маси стоеше мъж с широкопола лъскава шапка на главата. Учителят позна в него съдържателя на театралната трупа — беше изпитал неприязън към него още при първата среща, поради особения начин да си подстригва брадата и косата. Като се увери, че тази, която търси, не е там, обърна се към човека с лъскавата шапка. Той беше забелязал учителя, но се помъчи да си даде вид, че не го вижда — обикновен трик, който никога не се удава на простите хора. С щека в ръка той се преструваше, че се цели в топка в центъра на масата. Учителят застана срещу него и го дочака да вдигне очи; когато погледите им се срещнаха, учителят се приближи.
Беше възнамерявал да избегне сцена или кавга, но когато отвори уста, нещо се надигна в гърлото му и му попречи да заговори; гласът му го уплаши — той прозвуча толкова чуждо, натъртено и екливо.
— Разбрах — започна той, — че Мелиса Смит, сираче и една от моите ученички, е говорила с вас и е казала, че иска да вземе вашата професия. Така ли е?
Човекът с лакираната шапка се наведе над масата и направи такъв фантастичен удар, че топката се завъртя около кантовете на масата. Тогава той обиколи, взе топката и я сложи пак на място. Свършил тази работа, се приготви за нов удар и рече:
— Да речем, че е казала.
Учителят пак се задави, но стисна канта на масата с облечената си в ръкавица ръка и продължи:
— Ако сте джентълмен, мога само да ви кажа, че аз съм неин настойник и нося отговорност за бъдещето й. Вие знаете не по-зле от мене какъв живот й предлагате. Както можете да научите от кого да е тука, аз вече я избавих от едно съществуване по-лошо от смърт — от улицата и от заразата на покварата. Сега се мъча да го направя пак. Да говорим като мъже. Тя няма ни баща, ни майка, ни сестра, ни брат. Да не би да искате да й ги заместите?
Човекът с лъскавата шапка провери върха на щеката, след това се огледа дали няма някой, който да се позабавлява заедно с него.
— Аз зная, че тя е странно, своенравно момиче — продължи учителят, — но сега е по-добра, отколкото беше. Смятам, че все още имам малко влияние върху нея. Затова ви моля и се надявам, че няма да предприемате нищо повече по този въпрос и като мъж и джентълмен ще я оставите на мен. Аз съм готов… — Но тука нещо отново се надигна в гърлото му и изречението остана недовършено.
Човекът с лъскавата шапка разбра погрешно мълчанието на учителя, вдигна глава и с дрезгав, груб смях каза на висок глас:
— Искаш я за себе си, а? Тая няма да я бъде, млади човече!
Оскърблението беше повече в тона, отколкото в думите, повече в погледа, отколкото в тона и повече от всичко това в животинската природа на човека. Най-подходящият аргумент за убеждаване на такъв скот е юмрукът. Учителят почувствува това и дал воля на цялата насъбрала се у него нервна енергия, удари грубиянина право в захиленото лице. Ударът запрати лъскавата шапка на една страна, щеката на друга и раздра ръкавицата и кожата на ръката на учителя. Той разкъса ъгълчетата на устата на пострадалия и развали за доста време чудноватата форма на неговата брада.