„За какво ли може да е дошла?“ — помисли си учителят. Всички познаваха „Млис“, както я наричаха надлъж и шир из Червената планина. Всички я знаеха като непоправимо момиче. Буйният й невъздържан нрав, безразсъдните й приумици и разюздани обноски бяха така пословични, както слабостите на баща й, и също така философски се приемаха от жителите на градчето. Тя се караше и биеше с учениците със злобни ругатни и не по-слаби мускули. Тя познаваше горските пътеки не по-зле от дърварите и учителят беше я срещал на много мили от селището, без обувки и чорапи, гологлава, по планинските пътища. Златотърсаческите станове покрай потока й осигуряваха с щедри подаяния прехраната по време на тези волни странствувания. Не че на Млис не е била оказвана и по-рано по-съществена закрила. Преподобният Джошуа Макснагли, „официалният пастор“, беше я настанил като прислужница в хотела с цел да я пооблагороди и я беше завел при учениците си в неделното училище. Но тя замерваше съдържателя с чинии и даваше подобаващ отговор на пошлите духовитости на клиентите, а в неделното училище създаде възбуждение толкова неблагоприятно за правоверната скука и безметежност на това възпитателно заведение, че с надлежната почит към колосаните роклички и непорочната скромност на двете румени рожби на първите семейства, преподобният господин нареди тя да бъде безславно изключена. Такова беше миналото и такъв беше нравът на Млис, която стоеше пред учителя. Те личаха по окъсаната рокля, несресаната коса, кървавите драскотини на краката и молеха за милост. Те блестяха в черните й безстрашни очи и му внушаваха уважение.
— Дойдох тука тая вечер — заговори тя бързо и смело, без да сваля студения си поглед от него, — защото знаех, че сте сам. Не исках да дойда, когато са тука ония момичета. Аз ги мразя и те ме мразят. Ето защо! Вие водите училището, нали? Искам да ме учите!
Ако към парцаливостта на своето облекло и непривлекателността на разчорлената си коса и мръсно лице беше добавила и смирението на сълзите, учителят щеше да й отдели мъничко съжаление и нищо друго. Но при естествените, макар и нелогични възприятия, присъщи на професията му, смелостта й събуди у него частица от онова уважение, което всички самобитни личности изпитват подсъзнателно една към друга в по-малка или по-голяма степен. И той я загледа по-внимателно, когато тя продължи още по-бързо, с ръка върху дръжката на вратата и очи, впити в неговите.
— Казвам се Млис… Млис Смит! Жива, да не съм, ако не, е така. Баща ми е Стария Смит… Стария непрокопсан Смит… такъв си е той. Млис Смит… и искам да тръгна на училище!
— Е, и? — рече учителят.
Свикнала да й се противопоставят и да я отблъскват, често пъти без причина и жестоко, с единствената цел да събудят буйните пориви на природата й, тя явно бе смаяна от невъзмутимото спокойствие на учителя. Млъкна, започна да навива кичур коса на пръстите си и скованата линия на горната устна, изпънала се върху злобните зъбчета, се отпусна и леко затрепера. После тя сведе очи и нещо като руменина се плъзна по бузите й и се помъчи да пробие полепналата по тях по-червена пръст и слънчевия загар на много години. Изведнъж тя се втурна напред с възклик „господ да ме убие на място“ и загубила сили и безпомощна, захлупи лице върху писмената маса на учителя с ридания и стонове, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.
Учителят я вдигна благо и зачака този припадък да мине. Когато все още с извърнато лице тя заповтаря между риданията вечната Mea culpa1 на детинското разкаяние, че „щяла да бъде добра, че не искала да бъде лоша“ и така нататък, дойде му на ум да я запита защо е напуснала неделното училище.
Защо е напуснала неделното училище?… Защо? О, да. Защо той (Макснагли) трябваше да казва, че тя е лоша? Защо й каза, че господ я мразел? Щом господ я мрази, защо да ходи на неделно училище? Тя не иска да бъде „задължена“ на някой, който я мрази.
Казала ли го е това на Макснагли?
Да, казала му го.
Учителят се изсмя. Изсмя се от сърце и този смях отекна тъй странно в малката училищна сграда, беше толкова различен и не подхождаше на въздишките на боровете вън, че той го пресече с въздишка. Обаче и въздишката бе съвсем искрена и след миг сериозно мълчание той я попита за баща и.
Нейният баща? Какъв баща? Чий баща? Какво е направил някога за нея? Защо я мразят момичетата? Хайде сега! Какво кара хората да казват „Млис на Стария непрокопсан Смит!“, когато тя минава край тях? Да, о, да! Би искала той да не е жив, тя да не е жива… никой да не е жив! И тя отново избухна в ридания.