Уважаеми Господине,
Когато прочетете това, мен няма вече да ме има. Ще съм избягала. И никога няма да се върна. Никога, никога, НИКОГА. Може да дадете моите маниста на Мери Дженингс, а моята „Гордостта на Америка“ (яркоцветна литография от кутия за тютюн) на Сали Фламдърс. Но да не давате нищо на Клити Морфър. Да не сте посмели. Знаете ли какво мнение имам за нея, то е, че тя е съвсем отвратителна. Това е всичко и засега нищо друго от уважаващата ви Мелиса Смит.
Учителят остана потънал в размисъл над това чудновато послание, докато луната издигна бляскавото си лице над далечните планини и освети водещата към училището пътека, здраво утъпкана от идващите и отиващите си крачета. Тогава, поуспокоил се, накъса писъмцето на парчета и ги пръсна по пътя.
По съмване на другата сутрин той крачеше предпазливо през палмовидните папрати и гъстите подрасти на боровата гора, стресна един заек, който хукна от дупката си, събуди свадливите протести на няколко безпътни гарги, които очевидно бяха гуляли цялата нощ, и стигна до гъстака на рида, където веднъж беше заварил Млис. Там намери поваления бор с увисналите на кичури вейки, но тронът беше празен. Когато се доближи повече, нещо като уплашено животинче побягна през пращящите клони. То изтича нагоре по вдигнатите ръце на падналия властелин и се укри в благосклонно приелата го зеленина. Учителят отиде при стария престол и се увери, че гнездото е още топло — като надзърна между преплетените клони той срещна черните очи на забягналата Млис. Те се загледаха един друг, без да проговорят. Тя наруши мълчанието първа.
— Какво искате? — запита тя рязко. Учителят беше си съставил план на действие.
— Искам малко киселици — отвърна той смирено.
— Няма да ви дам! Вървете си. Защо не ги поискате от Клитеменестра? — На Млис сякаш й действуваше като утешение да изрази презрението си с добавяне на нови срички към и тъй дългото вече класическо име на тази млада жена. — Лош, лош човек!
— Гладен съм, Лиси. Не съм ял нищо от вечерята снощи. Умирам от глад! — И в състояние на забележително прималяване младият мъж се облегна на дървото.
Сърцето на Мелиса се трогна. В тежките дни на циганския си живот беше изпитвала чувството, толкова майсторски симулирано от учителя. Победена от плачевния му тон, но без да се освободи напълно от подозрението, тя отговори:
— Разровете пръстта в корените на дървото и ще намерите много, ама да не ме издадете — защото Млис си имаше свои запаси, също като плъховете и катериците.
Но учителят естествено не можеше да ги намери — вероятно сетивата му бяха притъпени от глада. Млис започна да се притеснява. Най-после тя надникна към него през листака като някоя самодива и го попита:
— Ако сляза да ви дам от тях, обещавате ли да не ме пипате?
Учителят обеща.
— Дано да умрете, ако не удържите на думата си! Учителят се съгласи мигновено да загине, ако не устои.
Млис се плъзна долу от дървото. Няколко минути не се чуваше нищо освен дъвчене на киселици.
— Сега по-добре ли ви е? — попита Млис с известно съчувствие. Учителят потвърди, че се е посъвзел, сдържа но й поблагодари и тръгна да си върви. Както и очакваше, след като направи няколко крачки, тя го повика. Той се обърна. Момичето стоеше там съвсем пребледняло, със сълзи в широко отворените очи. Учителят усети, че е дошъл решителният момент. Той отиде при нея, хвана я за двете ръце, загледа пълните й със сълзи очи и промълви тъжно:
— Лиси, помниш ли първата вечер, когато дойде при мен?
Лиси помнеше.
— Ти ме попита дали може да идваш на училище, защото искаш да научиш нещичко и да станеш по-добра, а аз казах…
— Идвай — тутакси откликна детето.
— Какво би казала сега ти, ако учителят дойде при теб и каже, че му е самотно без малката му ученичка и иска тя да дойде да го научи да бъде по-добър?
Детето мълчаливо обори глава за няколко мига. Учителят търпеливо чакаше. Подлъган от тишината заек дотича близо до двамата, вдигна блестящите си очички, вдигна кадифените си предни лапки и клекнал, ги загледа. Катеричка слезе донякъде по сбръчканата кора на падналото дърво и спря.