— Ние чакаме, Лиси — рече шепнешком учителят и момиченцето се усмихна. Един повей на вятъра разклати върхарите на дърветата, дълга стрела светлина се промъкна през преплетените им вейки и озари изпълненото със съмнение личице и цялата нерешителна фигурка. Изведнъж тя хвана учителя за ръка с присъщото й поривисто движение. Това, което каза, почти не можеше да се чуе, но учителят отметна черната коса от челото й и я целуна; така, ръка за ръка, те напуснаха влажните пътеки и горските аромати и излязоха на заления от слънчев блясък път.
III
Вече не толкова зла в общуването си с другите ученици, Млис запази нападателното си държане спрямо Клитемнестра. Може би чувството на ревност не беше съвсем заспало в страстните й малки гърди. А може би и само поради това, че меките извивки и закръглените очертания предлагаха по-голяма повърхност за щипане. Но понеже учителят обуздаваше такива пристъпи, тя изразяваше от време на време враждата си по нов, неудържим начин.
Когато в самото начало преценяваше характера на детето, учителят не можа да разбере дали някога е имала кукла. Но той, както много други уж големи познавачи на характери, се чувствуваше по-сигурен в разсъжденията апо-стериори, отколкото априори. Млис имаше кукла, обаче тя беше подчертано нейна кукла — едно по-малко копие на самата нея. Нейното жалко съществуване бе тайна, случайно открита от госпожа Морфър. Тя е била другарка на Млис при скитанията й в миналото и носеше очебийни белези на страданията. Първоначалният цвят на кожата й бе отдавна измит от бурите и дъждовете и замазан с тинята на рововете. Тя много приличаше на Млис от онези дни. Единствената й рокля от избелял плат бе мръсна и окъсана, каквато е била роклята на момичето. Млис никога не беше се обърнала към нея с някоя детска гальовна дума. Никога не беше се показала с нея сред децата. Безмилостно я слагаше да спи в една хралупа близо до училището и я изваждаше на бял свят само когато отиваше на разходка. Тя се държеше сурово с куклата, както спрямо самата себе си, и куклата не познаваше никакви излишества.
Госпожа Морфър се поддаде на похвален подтик и купи на Млис нова кукла. Момичето я прие мрачно и с любопитство. Като я погледна един ден, на учителя се стори, че вижда в закръглените й румени бузи и кротките сини очи лека прилика с Клитемнестра. Не мина много време и се разбра, че Млис също е забелязала тази прилика. И така, когато беше сама, тя удряше целулоидната й глава в камъните, а понякога връзваше канап през врата й и така я влачеше на отиване и на връщане от училище. Друг път я слагаше на чина си и превръщаше търпеливото й и безобидно тяло в игленик. Дали го правеше да си отмъсти за това, което приемаше като допълнително, символично натрапване на превъзходството на Клитн, или имаше вроден вкус към обредите на някои други езичници и извършвайки тази „фетишистка“ церемония, си въобразяваше, че оригиналът на восъчното й копие ще залинее и в края на краищата ще умре — това е метафизичен въпрос, на който няма да се спирам сега.
Въпреки тези нравствени приумици; учителят не можеше да не забележи във всичко друго, което вършеше Млис, бърза, неуморна и действена схватливост. Тя не познаваше нито колебанието, нито съмненията на детската възраст. В отговорите й в клас винаги имаше една нотка дързост. Разбира се, не беше и непогрешима. Но смелостта и само-надеяността, които я караха да се впуска в мисловни дълбочини, надминаващи нейните възможности, както и възможностите на джапащите на плитко малки плувци около нея, натежаваха повече от всичките й логически грешки. Децата не са по-добри от възрастните в това отношение, както ми се струва, и всеки път, когато червената ръчица се стрелнеше над чина й, настъпваше учудено мълчание и дори учителят понякога се измъчваше от съмнение в своя опит и преценка.
Въпреки това някои черти, които отначало го забавляваха и му се виждаха интересни, започнаха да будят у него сериозни опасения. Той не можеше да не си даде сметка, че Млис е злопаметна, непочтителна и своенравна. Че имаше само едно по-добро качество, което се дължеше на полудивашкия й характер — физическа устойчивост и себеотрицание, — и още едно, макар то да не е винаги отличителен белег на благородния дивак — правдивост. Млис беше и безстрашна, и искрена; може би за характер като нейния двете прилагателни да означаваха и едно и също нещо.
Учителят много беше мислил по този въпрос и бе стигнал до заключение, напълно естествено за всички, които мислят искрено, че е роб на собствените си предразсъдъци и реши да се обърне за съвет към преподобния Макснагли. Това решение донякъде накърняваше гордостта му, понеже той и Макснагли не бяха приятели. Но той мислеше за Млис и за вечерта на първата им среща; и може би с извинителната суеверна мисъл, че не само случаят бе довел своенравните й крачета до училището, а може би и със самодоволното съзнание за рядкото великодушие на тази си постъпка, той потисна своята неприязън и отиде при Макснагли.