Преподобният се радвал да го види. Толкова повече — както той забеляза, — че учителят изглеждал „кисел“ и той се надявал, че учителят се е отървал от „невралгията“ и „ревматизъма“. И него самия нещо го втресло след последното молитвено събрание. Но той се научил „да се бори с молитва“.
След като позамълча, за да даде на учителя възможност да запише в страниците на паметта си неговия безпогрешен начин да се лекува от треска, господин Макснагли се осведоми за сестра Морфър.
— Тя е скъпоценно олицетворение на християнството и има надеждно подрастващо семейство — добави господин Макснагли, — пък и тази възпитана млада девойка… с такова добро държане… госпожица Клити.
В същност съвършенствата на Клити като че ли му правеха такова дълбоко впечатление, че той ги превъзнася няколко минути. Учителят бе смутен от две обстоятелства. На първо място, всички тези хвалебствия за Клити подчертаваха разликата между нея и бедната Млис. На второ място, имаше нещо неприятно интимно в тона му, когато говореше за първородното чедо на госпожа Морфър. И затова, след няколко безуспешни опита да каже нещо естествено, учителят намери за по-удобно да си спомни, че трябва да свърши и някаква друга работа, и си отиде, без да потърси желания съвет, но сетне в размишленията си малко несправедливо се оправдаваше, че господин Макснагли отказал да му го даде.
Може би този отказ поднови предишната близост между учителя и ученичката. Детето сякаш забеляза промяната в държането на учителя, което бе станало напоследък принудено, и при една от дългите им следобедни разходки Млис неочаквано спря, качи се на един пън и го загледа изпитателно право в лицето с големите си очи.
— Да не сте ядосан? — рече тя и тръсна въпросително черните си плитки.
— Не.
— Нито разтревожен?
— Не.
— Нито гладен? — Гладът беше за Млис болест, която човек може да изпита всеки миг.
— Не.
— Нито мислите за нея?
— За кого, Лиси?
— За онова бяло момиче — Това беше най-новият епитет за Клитемнестра, измислен от Млис, която бе много тъмна брюнетка.
— Не.
— Честна дума? — Нов заместител за „Дано да умрете, ако не е вярно“, предложен от учителя.
— Да.
— Кълнете ли се?
— Да.
Тогава Млис буйно го целуна, скочи долу и побягна. В течение на два или Три дена след това тя благоволи да се държи повече като другите деца и да бъде, както тя го казваше, „добра“.
Бяха минали две години от идването на учителя в Смитовото находище и понеже заплатата му не беше висока, а изгледите Смитовото находище да стане столица на щата — не съвсем сигурни, той помисли за промяна. Беше осведомил поверително училищните настоятели за намеренията си, но тъй като образовани млади мъже с неопетнено име бяха рядкост, той се съгласи да продължи работата си в училището и тази зима до ранна пролет. Никой друг не знаеше за намерението му освен единственият му приятел, някой си доктор Дюшейн, млад лекар-креол, познат на жителите на Уингдам като „Дюшени“. Не беше го споменал нито на госпожа Морфър, нито на Клити, нито на някого от учениците си. Сдържаността му се дължеше отчасти на присъщото му нежелание да досажда на хората, отчасти на желанието да си спести въпросите, просташкото любопитство и догадките, а отчасти и на това, че никога не вярваше наистина, че ще направи нещо, преди да го е направил.
Не му се искаше да мисли за Млис. Може би егоистичен подтик го караше да убеждава себе си, че чувството му към Млис е глупаво, романтично и неразумно. Дори се мъчеше да си представи, че тя ще се развие по-добре под надзора на по-възрастен и по-строг учител. Тя беше около единадесетгодишна и след няколко години, според мерилата на Червената планина, щеше да бъде жена. Той бе изпълнил дълга си. След смъртта на Смит беше изпратил писма на сродниците му и бе получил отговор от една от сестрите на майката на Мелиса. Тя благодареше на учителя и съобщаваше за намерението си след няколко месеца да се пресели със съпруга си от брега на Атлантика в Калифорния. Това беше несигурната надстройка на въздушния замък, който учителят си рисуваше като дом за Млис, но не беше трудно да си представи, че някоя любяща, отзивчива жена, която е освен другото и сродница, би могла по-добре да възпита това опако същество. Обаче докато учителят й четеше писмото, Млис слушаше разсеяно, прие го покорно, а сетне изряза с ножица от него фигури, които трябваше да представляват Клитемнестра, надписани „бялото момиче“, за да не стане грешка, и ги забоде върху външната стена на училищната сграда.