— Братя мои, дума напряко не съм ви издумала, братя по венчило и черковен благослов, не ме погубвайте, а бърже пратете хора при баща ми, планинския войвода, и той ще ви даде хиляда слугини, тях да вградите. Не слагайте каменен зид между любовта ми и мен.
Ала в този миг погледът й паднал на нейния млад стопанин, проснат край пътя, и тя видяла, че не трепват клепките му, а черните му коси са слепнали от кръв и мозък. Без вайкане и плач тръгнала тогава с двамата братя към извития темел на кулата, защото не искала сама себе си да жали. Но докато редели първия ред камъни пред нозете й в червени чехли, тя си спомнила за рожбата си, която обичала да си играе като кутренце с пантофите й. Горещи сълзи потекли по страните й, размесили се с хоросана, нахвърлян с мистрия по камъните.
— Крачета, мои крачета — извисила тя глас, — няма вече да ме носите до върха на хълма, та моят мил отдалече да зърне снагата ми. Няма вече да газите в хладния ручей, само ангелите ще ви измият заранта, когато умрелите станат.
Ред камъни, ред тухли се издигнали до коленете й под сърмения сукман. Както стояла изправена в своя долап, приличала досущ на Богородица в олтара.
— Сбогом, колене мои — нареждала невястата. — Няма рожба да люлея на вас, няма вече под благата фиданка, и хранителка и подслон, да редя върху вас сладък плод.
Още нагоре пълзяла стената и младата невяста говорела:
— Сбогом, ръце мои, тъй ще стоите увиснали и няма вече да мятате тавите в пещта, няма да предете, няма да прегърнете вече първата ми севда. И на теб сбогом, утробо, свърши се със зачеването и любовта. Рожби мои неродени, братчета на едничкото ми чедо, вие ще сте ми дружина в този зандан, който ще ми е гробът, тук, без сън, без коляно да подвия, чак до Видовден.
Стигнала до гърдите й стената. Тогава тръпка разтърсила младата жена от глава до пети и очите й се вдигнали, все едно скръстени за молитва ръце:
Девери мои — проплакала тя, — не над мен се смилете, а над покойния си брат, за рожбата ми помислете, не я оставяйте да погине от глад. Не ми зазиждайте гърдите, тъй направете, че ненките ми изпод везаната риза да могат да излизат и отзаран, по пладне и вечер носете тук детенцето ми. Капчица живот да ми остане, в бозките ми ще слезе, за да храни рожбата ми, а когато млякото пресъхне, то ще суче душата ми. Смилете се, братя проклети, и ако тъй сторите, лоша дума няма да чуете от мен и моя мил стопанин, когато дойде време да се видим пред Господа Бога.
Трогнали се братята и пропуснали два реда тухли на височината на гърдите й. Тогава младата невяста промълвила:
— Братя мили, наредете тухли пред устата ми, защото целувка от мъртвец е страшна за живите, но оставете пролука пред очите, та да гледам моята рожба, докато суче.
Така направили, оставили пролука за очите й. На мръкване, когато станало време за кърмене, донесли детето по прашния друм между двата реда дървета, изгризани от козите, и мъченицата радостно го позовала и благословила двамата братя. Млякото потекло като река от коравите топли гърди и когато детето, къс от нейното сърце, се отпуснало и притихнало, тя му запяла иззад дебелия зид. После им казала да го отнесат в стана да спи, но цялата нощ гальовната й песен се издигала под звездите и този далечен глас унасял сукалчето. На другия ден вече не запяла и само тихичко попитала как е спал малкият. След това гласът й вече не се чул, но тя още дишала, гърдите й не спирали да се повдигат в килията си. След още няколко дена и дъхът й се изгубил като гласа, но макар гърдите й да не помръдвали, животворните им извори не пресъхвали и, притиснато към тях, детето още се заслушвало в сърцето й. После и това сърце, което тупкало с живота, разредило ударите си. Очите й помръкнали и съвсем угаснали, като отраженията на звезди в източена щерна, през процепа се белнали две ябълки, които вече не гледали небето. И те изтекли, а на тяхно място зейнали черни дупки със Смъртта на дъното, но младата гръд си оставала налята и две години още сутрин, по пладне и на свечеряване чудната млечна река потичала, докато детето не се отбило самичко.