Очаквах всичко, но тези думи, да си призная, направо ме втрещиха! Отпих една голяма глътка от халбата и плахо казах:
— Шо не се опитате да я продадете на Голямата Дъбовридска Библиотека?
Примката се почеша по главата, изплю се на пода и тихичко, като се оглеждаше на всички страни, прошепна:
— Ама Мипа точно там я намери!
— Ха, защо ли не ме учудва! Ама друго ми е чудно — обърнах се към Орка — ти к’во си търсил там?
— Нищо — смутено му отвърна Мипа Орка — просто се загубих!
Двамата му другари се засмяха.
— Айде стига си лъгал Бомбажчето! Вчера вале дъжд и видехме отворена врата, влязохме вътре, а там вместо да ни изгонят едно очилато хлапе ни попита какво търсим. Жика каза майка ти, а оня очилатия се изпари. Когато спре дъжда Орка сви онази книга, магьосническата! И тъй като знаем, че те са много скъпи сега търсим купувач.
Изведнъж, като че ли Ариян се сети нещо:
— А, да не би на теб да ти трябва случайно подобна лителатула?
Въпросът му ме разсмя:
— Не бе, що не пробвате вие някоя магия, току виж сте станали магьосници и забогатеем?
Без да каже и дума, мълчащият до сега Жика, лекичко започна да си навива ръкава на дясната ръка нагоре. Гледката беше меко казано грозна, не че Жика Перцето беше красавец, напротив, но гледката беше грозна дори и за Жика Перцето!
Ариян въздъхна.
— Пробвахме!
Гледката беше толкова грозна, че си заслужаваше да се види отново.
— Я пак да видя!
Жика послушно отново нави ръкава. Ръката му беше покрита с рибешки люспи с жълтеникаво- зеленикава слуз, миришеща ужасно. Като видях отново на какво се беше превърнала ръката му поклатих мъдро глава.
— Опасна е тази книга ей, наистина е много зле!
Жика поклати глава.
— А не, можеше и да е по-зле!
Хвърли по един боязлив поглед на двете си другарчета.
— Ако беше станала златна!
— Верно — съгласи се веднага, представяйки си реакцията на другарчетата — е, момчета, ще ви намеря магьосник, ама ще делим!
— Дадено — подозрително бързо се съгласиха тримцата.
А Ариян попита:
— Е, кво предлагаш?
Нямах нищо предвид и затова се почесах зад ухото.
— Първо нека идем на площада до дюкянчето на Валон. Сигурно познава някои от тия птици! Ама ще го питаме изтънко, за да не се досети за какво става дума, че да делим!
Чул за нов партньор Мипа Орка попипа секирата си.
— А няма, няма, и без това много дялове раздадохме!
— Хубаво — побърза да се съгласи Примката — но …
Така и не се доизказа, а започна да си чисти огромните върколашки нокти от ръбчето на секирата си, която мъкнеше постоянно със себе си, дори според слуховете спеше с нея!
Мипа Орка се покашля, видимо успокоен, че не трябва да делят на пет и довърши неизказаното изречение на приятеля си:
— Дължим му кинти!
Отначало не разбрах какво смутлеви орка и се наведох към него.
— К’во?
— Кинти бе, мангизи, сухо, сухеро! — учуден ми разясни Ариян — затова по-добре ние тримата да не се вестяваме, много му харесваше тази дума — вестяваме, пред него. Ти нали нямаш подобен проблем?
— А, не съвсем, но може и да мина от там.
Започнах да се колебая. Чул думите и и подушил моето колебание, Жика Перцето така тресна по масата, че почти всички в кръчмата се обърнаха към тях.
— Стига бе! Отиваш и го питаш! Как си мислите, че ще се появя пред моята в този вид? Снощи я излъгах, че съм зает, но днес, няма да мине номера!
Жената на Перцето или по-скоро приятелката, защото не бяха венчани, беше дребна върколачка и както обичаше да изтъква самият Жика „истинска женска с естествено космати крака и цели шест гърди, вместо четири!“. Ако нещо можеше да стресне тази грамада, то това беше тя — неговата миниатюрна приятелка.
Препълнен и шумен, Дъбовридският пазар заема огромния централен площад на града. Околностите му изобилстват от магазинчета, сергии и всякакъв народ от близо и далеч. Беше късен следобед, онова мързеливо време, когато не ти се работи, а и ако се намираш на работа, тя никак не ти спори и времето тече едва, едва. Дюкянчето на Валон бе малко, но препълнено с какви ли не вещи. Той стоеше на вратата на магазинчето си и водеше разговор с Дейн Дор. Аз минах покрай тях, но само поздравих без да се спирам. Трите ми другарчета се бяха покрили зад една сергия на десетина метра от дюкяна на Валон и с интерес наблюдаваха моите действия. Разноликата компанийка доста се учуди и впоследствие ми се ядоса, дори забелязах, че орка започна някаква странна пантонима, показваща какво ще стане с мен падна ли му в ръчищата. Но, без да се оправдавам, поведението ми беше оправдано от моя гледна точка, защото не само те дължаха пари на Валон! Всъщност аз му дължах (според мен!) малка, направо незначителна сумичка, но това ме правеше нервен и непривично притеснителен пред кредитора ми. Все пак направих няколко кръгчета около пазара и когато Дор си тръгна, без да губя време се завтекох при него. Не може да се каже, че Валон се зарадва виждайки ме, защото добре знаеше, че трудно ще си вземе парите от мен, (които имам намерение наистина да му върна, но…). Та посрещането беше меко казано студено.