И стана с обърнати джобове за доказателство.
— Чупарата тогава, голтако — ядоса се Ариян и посегна за брадвата си.
— Но — продължи невъзмутим магьосника — мога да ви се отплатя подобаващо!
— Така ли? Как? — иронизирах го аз.
— Ами ето как — наведе се към средата на масата Морахо.
— Чували ли сте за Гилдията на магьосниците?
Не беше отговора, но очите ми присветнаха алчно:
— Да!
Тогава вълшебника се обърна към мен:
— Е, какво знаеш за нея!
Честно казано малко и затова смутено промърморих:
— Ами … Чувал съм, че са доста богати и имат много излишни пари! — Задоволително — кимна с глава Морахо — но много пари, не! Върколаче, та те бъкат с пари и просто си просят някой като вас — обърна се и към притаилите се несретници-смелчаци, да го направят богат!
От рязкото движение качулката падна и се видя младежко лице с особен цвят и зелена коса.
— Ух! — изтръгна се от гърдите на орка.
— Да, ух! — продължи да ги навива Морахо без да си вдигне качулката — и знаете ли какво, аз ще ви помогна да забравите какво е липса на пари, само ми дайте тази книжка и ще ви вкарам в „светая светих“ на Гилдията на магьосниците!
Всеки гостенин в столицата на Върколашкото царство би останал поразен от могъществото на Гилдията на магьосниците видял сградата на представителството. Здрави стени от бял камък, колонади, статуи на всеки ъгъл и колона. Освен това прекрасната сграда е обиколена отвсякъде от дървета, фонтанчета и висока, но изящна дантелена ограда. Оградата не беше голяма пречка за петимата приятели с изключение на Перцето, който поради тежестта си едвам се покатери и после буквално се търколи от нея, като шиповете на оградата му оставиха един доста болезнен спомен върху рамото.
— Шът! — скара му се Морахо взел ролята на водач — тихичко, да не ни чуе дракона! Думите му стреснаха силно малката компания.
— Ама тука и дракон ли има? — позеленял попита орка.
— Да, амо той е стар и не чува почти нищо — опита се да ни успокои магьосника.
— Почти нищо, ама е дракон! — промърморих притеснено и се огледах. — Води ни в тая, как беше, „светена“ нещо си!
Вечерта беше тиха и безлунна, дракона Огнедишащ дремеше във фоайето на представителството. Той наистина беше стар, много стар, но не и глупав! Отдавна Огнедишащ таеше една мечта — да се прибере в Миризливо Сирене и да участва в голямото надбягване. Тъкмо печелеше голямата награда на голямото надбягване на сън, когато го стресна подозрителен шум. Всъщност от Гилдията на магьосниците го държеха по-скоро от съжаление и за авторитет за пред хората, защото, мислеха си те „няма де се намерят достатъчно глупави крадци“, който да посегнат на имуществото им.
Но ето, че грешаха. Ключалката на централния вход също не беше голям проблем за нас, опитни в тази и подобни дейности ветерани. Дочул (все пак, въпреки възрастта си) подозрителния шум, дракона се изтегна на канапето и по-скоро от любопитство попита сенките.
— Кой си ти?
— Аз съм малката нощна фея — изтърси първото му хрумнало нещо Морахо.
Драконите виждат в тъмното подобно на котките, но във фоайето за наш късмет мъждукаше една факла, която вместо да помага на дракона по-скоро му пречеше да вижда.
— Морахо, това ти ли си, бе? — изненадан продължи. — Що щеш тук?
И преди магьосникът да успее да отговори, пред дракона се изтъпанчих аз. Защото знаех от баба си, че драконите обичат празните приказки и гатанки.
— Дойдохме да си побъбрим — и намигнах на приятелите си.
— Хубаво! Ама защо не дойдохте през деня — озъби се Огнедишащ и лекичко се приближи до нас.
Ариян реши да действа прямо, защото близостта на чужди пари, които евентуално ще станат негови го правеше нервен и да речем безразсъден. Вдигна брадвата си.
— Слушай, старче, що не си гледаш старините и не отидеш да пуснеш една вода, а?
Но както е известно на по-начетените, една върколашка брадва едва ли може да изплаши дракон, е, не можем да кажем и обратното т.е. че ще го развесели. Така се получи и с Огнедишащ, който оправда името си, бълвайки огнена струя към нас. Но за наш късмет, дракона на вечеря изглежда не беше ял люто и затова дъхът му само ни опари, но как! Докато отвърнем на дракона изведнъж се оказахме заобиколнени от тъмни фигури с плащове. Те се появиха така внезапно, като че ли се разтвориха от тъмнината. Единият от тях се приближи към нас и за най-голямо наше учудване вместо да ни гълчи или нещо подобно, започна да чертае пентаграма пред краката ни. Когато я завърши, направи жест с жезъла си и тъмните фигури започнаха да припяват накакъв речитатив:
— Ин хомине елохим …
Никой от нас петимата, освен може би Морахо, не разбра какво става и докато се усетим изведнъж се намерихме в една пустинна местност. Пустинна, защото нямаше нищо освен пясък и камънак! Но най-лошото бе, че никой от нас не знаеше къде се намираме. Морахо леко гузничък реши да ни успокои: