— Ще го направиш ли? — попитах го директно.
— Шегуваш ли се? Господи, не. Отборът означава толкова много за мен.
„Или поне победите“ — помислих си аз.
Седмицата изтече. Настъпи петъчната вечер. Следващият мач. Един тип от „Първа помощ“ влезе възбудено в съблекалнята:
— Всички места са заети! Рекордна публика!
Естествено, с цялата тази гласност. Всички искаха да видят отбора с ву-ду статуята.
Отначало си помислих, че Хейс ще я остави в шкафа. Заради полемиката. Но щом започна да ни ругае и обижда, разбрах, че няма намерение да наруши установената практика. Като се връщам мислено към онази нощ, чудя се дали той не си бе дал сметка, че няма да има още много възможности да я изважда. Явно бе решил да се възползва от всяка една.
Така че треньорът отиде де шкафа. Затаих дъх, докато го отключваше. Публикацията във вестника ме бе смутила. Всичките приказки за култа към дявола определено ме бяха изнервили по отношение на двойните образи, които бях виждал.
Наблюдавах го как отваря вратата.
От гърлото му се изтръгна странен звук и когато отстъпи встрани, разбрах защо.
— Кккъде е тя? — изпелтечи Джой.
Няколко играчи ахнаха.
— Къде е Мъмбо Джъмбо? — Шпайковете на Джой изскърцаха по циментовия под, когато се втурна към празния шкаф. — Какво се е случило с…?
Треньор Хейс изглеждаше като зашеметен. Внезапно шията му се изду.
— Харкорт. — Устните му се извиха презрително. От устата му името на директора прозвуча като проклятие. — Училищното нстоятелство сигурно му е казало…
— Но шкафът беше заключен — обади се някой.
— Разсилният може да го е отворил по негово нареждане. — Треньор Хейс тръгна ядно към вратата. Но изведнъж спря, сякаш бе осъзнал нещо. — Предстои ни мач. Мога да отложа търсенето за известно време. — И като се обърна, се втренчи в нас. — Излезте и им покажете на какво сте способни. Ще намеря статуята. Можете да бъдете сигурни в това.
И така ние излязохме на терена, и може би защото бяхме омагьосани, противниковият отбор ни размаза. Не можехме да направим нищо както трябва. Пропускахме топки, блокади, дузпи. Сигурно бе най-лошият мач, изигран някога от отбора на „Сити Хай“. Запалянковците започнаха да ни освиркват. Някакъв мъж изкрещя:
— Култ към дявола, глупости! Тези момчета нямат нужда от ву-ду статуя! На тях им трябва чудо!
Колкото повече грешахме, толкова повече губехме доверие в себе си и толкова по-лоши грешки правехме. Видях Ребека да бърше сълзите си и се почувствах така унизен, че нямах търпение мачът да свърши и да се скрия в съблекалнята.
Треньор Хейс припкаше около игрището, говореше с директора и с всеки, когото подозираше, като ядосано жестикулираше. Събеседниците му клатеха отрицателно глави. В края на мача той още не бе намерил статуята.
Седяхме в съблекалнята, ожесточени и мълчаливи, когато някой почука на вратата.
Аз бях най-близо.
— Отвори! — нареди ми Хейс.
Така и направих.
И се втренчих в Мъмбо Джъмбо, който стоеше на пода. В коридора нямаше никой.
Наистина до нас достигнаха слухове, които никога не можахме да докажем, че противниковият отбор я е взел. Дори чухме, че открадването на статуята е било идея на техния треньор, един вид номер, който бе погодил на стария си приятел Хейс.
Сензационния публикува тази история в понеделничния брой на училищния вестник. Не ме питайте как я бе узнал. Сигурно беше много по-добър репортер, отколкото си мислехме. Дори имаше рисунка на статуята — толкова точна, че явно онзи, който я бе откраднал, му я бе показал. А може би Сензационния и крадецът бяха един и същи човек.
Чувствах се донякъде отговорен за статията, която написа. Навярно бях събудил любопитството му, когато ходих при него, за да прегледам старите броеве на вестника. Може би той бе проверил и бе открил, че го бях хързулнал за мача с ветераните. Каквато и да бе причината, явно бе прочел същите броеве, които бях чел и аз, защото бе установил същата закономерност като мен. Два губещи сезона, после непрекъснат низ от победи. Мъмбо Джъмбо? Той не бе свързал директно статуята с успехите на отбора, но си личеше, че се опитваше да вдигне тиража. Във всеки печеливш сезон ние сме губили само по един мач, и то с нулев резултат за нас. Докато в спечелените мачове винаги сме имали голяма преднина, но пък противниковият отбор е успявал да отбележи някоя и друга точка. Съвпадение? – питаше Сензационния. — Или има по-добро обяснение? Като доказателство се бе позовал на интервюто си с Прайс. Не си бе направил труда да отбележи, че нямаше свидетел на това, което се бе случвало в съблекалнята през годините, когато Прайс не е бил в отбора. Целият му материал бе написан така, че предположенията да изглеждат като факти. После се спираше на мача в петък вечер и подчертаваше, че за първи път, откакто Хейс е започнал да показва Мъмбо Джъмбо, ние сме загубили два мача в един сезон. Може би защото същата вечер някой е откраднал статуята? Сензационния повтаряше слуха, че противниковият отбор е отговорен за кражбата. Може би никога няма да узнаем истината — казваше той. Но веднага бързаше да опише малките като от топлийка дупчици по тялото на Мъмбо Джъмбо_, една от които — в сърцето на статуята._ Няколко параграфа по-нататък завършваше статията си, като изказваше съжаление за кончината на противниковия треньор, който бе починал от сърдечен удар на път за вкъщи след мача.