Тогава осъзнах истината.
— Не. Нали не искаш да кажеш, че… Ти ли го открадна?
Джой само се ухили.
— Но аз мислех, че е треньор Хейс. Смятах, че…
Той поклати глава.
— Не, аз бях.
Стомахът ми се сви. Не си спомням за какво говорихме след това. Да ви кажа истината, разговорът беше малко скован. Изпих си бирата и се прибрах у дома. А Джой се върна в Холивуд.
Но ето какво мисля. Онази вечер двамата със сина ми гледахме по телевизията „Дейвид Копърфилд“. Никога не гледам такива глупости, но синът ми трябваше да пише домашна за книгата, а не беше я чел, та се опитваше да изхитрува, като гледа филма. И аз му помагах.
Най-накрая, след като Дейвид Копърфилд става богат, а всичките му приятели се оказват губещи, има една част, където показват какво си мисли: „Не е достатъчно да имаш късмет — казва си той. — Или талант. Трябва да притежаваш и характер.“
Може и да е така. Но аз продължавам да си мисля за Мъмбо Джъмбо и как, когато не докоснах статуята, ми счупиха ръката по време на мача. Това беше повратна точка в живота ми. Ако бях останал в отбора и бях запазил високия си успех, щях ли да отида в Йейл като Джой? Щях ли и аз да бъда победител?
На преставам да си мисля и за треньор Хейс и неговото заклинание за победа. Дали тя се дължеше на статуята? Не мога да повярвам в това.
И все пак…
Спомням си Джой — филмовата звезда — да сочи към статуята, която бе откраднал от витрината в главното фоайе на училището. През последната си година. И след това всичко бе продължило да се нарежда все по-добре за него.
После си помислих за себе си. Обичам децата и жена си.
Ала тази вечер се чувствах толкова уморен, като се връщах от работа… Сметките… Синът ми има нужда от скоби на зъбите, а…
Може би Джой е разбрал. Може би Дейвид Копърфилд грешеше.
Може би не бе нужен талант. Нито характер.
Може би единственото, което бе нужно, бе Мъмбо Джъмбо.