В шест и трийсет в петък вечерта ние влязохме в съблекалнята и нахлузихме екипите. Вече се чувствах разтреперан. Другите момчета едва отронваха по някоя дума. Лицата им бяха пребледнели. Хейс никак не ни помогна, като започна да се оплаква колко добър бил другият отбор.
— Момчетата от гимназията в Къвингтън ще ни разбият. Вие още не сте готови. Изглеждате като банда губещи. Осем победни сезона, а сега съм принуден да бъда бавачка на куп мамини синчета. Не мога да понеса срама да се покажа навън с вас. Лигльовци.
И той продължи в този дух, като злобно ни обиждаше и ругаеше, докато ни подлуди дотам, че ми се искаше да му изкрещя да си затвори шибаната уста. Знаех какво прави — използваше психологическа обработка, за да ни нахъси да излеем гнева си върху противниковия отбор, но всички ние толкова го уважавахме и така искахме да ни харесва, а като го слушах как ни унижава, си помислих, че сме били пълни глупаци. „Копеле такова!“ — наругах го наум.
Джой гледаше ту мен, ту треньор Хейс със страдалческо изражение на лицето.
Изведнъж обидите секнаха. Треньорът ни изгледа и кимна.
— Добре! — И се отправи към дървения шкаф в дъното на съблекалнята.
Той винаги стоеше заключен. Често се бях чудил какво ли има в него. Сега Хейс мушна ключа в ключалката и когато го завъртя, зад гърба си чух момчето, което бе играло и в миналогодишния отбор, да прошепва: „Мъмбо Джъмбо“.
Застаналият до мен Джой се изпъна. Играчите от предишния отбор се разшаваха, още някой прошепна: „Мъмбо Джъмбо“.
Треньор Хейс отвори вратата на шкафа. Не можех да видя какво има вътре, защото той стоеше пред него с гръб към нас.
После Хейс бавно отстъпи встрани.
Няколко момчета си поеха шумно дъх.
Взирах се в статуята. Не беше голяма, най-много трийсетина сантиметра на височина и около десет на ширина. Бледокафява, като цвета на картонена кутия. Беше издялана от някакъв камък, но не лъскав и гладък, а матов и грапав на вид, сякаш образуван от плътно прилепнали песъчинки. Тук-там по повърхността имаше малки дупчици.
Статуята беше на мъж — деформиран и зловещ. Имаше кръгла плешива глава и огромни, издадени напред устни. Коремът му бе толкова издут, че изглеждаше като на бременна жена. Той седеше с кръстосани крака, ръцете му лежаха на скута и скриваха мъжествеността му. Пъпът представляваше вертикална цепнатина. Напомняше ми за снимките на китайски идоли, които бях виждал в списанията. Но ми напомняше и за чудноватите статуи от Истърн Айлънд (бяхме учили за тях в часовете по история), и за грозните статуи от Мексико. Нали знаете — ацтеките, маите и всичко останало.
Момчетата, играли в миналогодишния отбор, не бяха изненадани, но със сигурност изглеждаха като омагьосани. Останалите не знаехме какво става.
— Момчета, най-добре ще е да обясня. Трябва да го направя заради новите членове на отбора. Това е… Не знам как бихте го нарекли. Нашият талисман, предполагам. Или по-добре добрият дух на отбора.
— Мъмбо Джъмбо — прошепна едно момче отзад.
— От няколко години насам извършаваме малък ритуал преди всеки мач. — Треньор Хейс издърпа една маса в средата на съблекалнята. Краката й изскърцаха по циментовия под. — Точно преди да излезем на терена, аз поставям статуята на тази маса. Обикаляме я два пъти. Всеки от нас докосва с дясната си ръка главата на статуята. След това излизаме, сритваме задниците на противниковите играчи и побеждаваме.
„Каква е пък тази глупост сега?“ — помислих си аз.
Треньорът сякаш прочете мислите ми.
— О, разбира се, знам, че е глупаво. Детинско. — Той се усмихна смутено. — Но съм карал отбора да го прави толкова често и сме печелили толкова много сезони, че се страхувам да спра. Забележете, нито за секунда не съм си помислял, че докосването на главата на Мъмбо Джъмбо ще ни помогне с нещо. Но, вижте, когато са ви се случвали хубави неща, защо да променяте тертипа? Не искам да кажа, че съм суеверен. Но може би някои от вас са. Може спирането на ритуала да наруши синхрона между вас. Защо просто не оставим нещата такива, каквито са?
Хейс ни наблюдаваше, оставяйки казаното да проникне в съзнанието ни. „Боже — помислих си аз, — той не пропуска нито един трик. Нищо, което може да ни психяса още повече. За бога, даже и носеща късмет статуя!“
— Има и още нещо. Някои външни хора може да не разберат чудноватите неща, които правим понякога, за да се подготвим за мача. Те може да възразят срещу онова, което мислят, че е… де да знам какво… ву-ду магия или нещо подобно. Така че винаги сме се придържали към едно правило: никой не говори за Мъмбо Джъмбо извън тази стая. Не издаваме нашата малка тайна.