Сега разбрах защо не бях чувал преди това за тази статуя, дори от момчетата, участвали в миналогодишния отбор. Всъщност до тази вечер, когато за първи път излизахме да играем, Джой и аз не бяхме официално причислени към тима.
— И го казвам сериозно — добави Хейс. — Ако някой от вас се раздрънка за това, ще го изхвърля от отбора. — Изгледа ни кръвнишки. — Имам ли думата ви?
Няколко момчета измърмориха:
— Разбира се.
— Не ви чух. Кажете „Обещаваме“!
Изпълнихме желанието му.
— По-високо!
Изкрещяхме го.
— Добре. — Треньорът взе статуята от шкафа и я постави на масата. Отблизо тя изглеждаше още по-грозна.
Обиколихме я два пъти, всеки от нас докосна с дясната си ръка главата й (почувствах се страшно глупаво), после излязохме тичешком на футболния терен и…
Ето какво се случи. Тогава не повярвах. Сега, през мъглата на всички изминали години, опитвам да се убедя сам, че паметта ми погажда номера. Но то се случи. И това е ужасното, защото дълбоко в себе си знам истината, но е твърде късно.
Пет минути след началото на мача не бяхме отбелязали нито една точка и треньор Хейс ме вкара като преден защитник. Като се скупчихме, предложих да направим едно подаване — не нещо специално, просто базисна схема, колкото да почувствам, че съм част от играта. Така че тръгнахме в атака. Сграбчих топката и внезапно вече не беше като на тренировка. Беше нещо реално, за което бях изтърпял всичките болки и повръщането, и седмиците упорита работа, а играчите от Къвингтън изглеждаха така, сякаш искаха да ми избият зъбите и да ме накарат да ги глътна. Нашите прихващачи изтичаха напред. Пазачите на Къвингтън не се отделяха от тях. Сърцето ми думкаше като тъпан в гърдите. Обезумял, отскочих назад, за да спечеля малко място и време, като се оглеждах да видя дали има някой непокрит играч. Стоперите на Къвингтън се втурнаха към мен. Едва ли бяха изтекли и пет секунди, но ми се стори дори още по-бързо, като светкавица. Вихрушка от тела се стовари върху мен. Усещах ръцете си мокри от пот върху топката. Хлъзгави. Имах ужасното чувство, че ще я изпусна.
Тогава видях Джой. Беше успял да се добере до свободното пространство. Тичаше отляво към голлинията на Къвингтън, като поглеждаше назад с протегнати ръце, искащ топката. Замахнах и я хвърлих към него — отлично, точно както ме бе учил Хейс, — с плавно и силно движение.
Веднага се извъртях настрани, за да не бъда смазан от стоперите на Къвингтън, без да изпускам от очи топката, която летеше във въздуха като куршум — сърцето ми се бе качило в гърлото, — и изкрещях на Джой.
И в този момент се вцепених. Не мисля, че някога съм чувствал такъв студ. Кръвта сякаш се вледени във вените ми, гърбът ми бе като затрупан със сняг. Защото левият край на игрището близо до голлинията на Къвингтън бе празен. Джой не беше там. Нямаше никой.
Но аз го бях видял. Хвърлих топката към него. Кълна се в Бога, че беше там. Как, по…
Джой беше отдясно, препускайки далеч от играчите на Къвингтън, и внезапно се озова в свободното поле. И до днес не знам как успя да пробяга толкова метри за такова кратко време. Той се втурна стремително към лявата част на игрището, към голлинията.
И топката падна в ръцете му толкова лесно, толкова точно…
Запалянковците предположиха, че сме го планирали — една блестящо изиграна лъжлива тактика. По-късно треньор Хейс каза същото или поне твърдеше, че вярва в това. Когато Джой спринтира през голлинията, държейки триумфално топката, учениците от нашето училище закрещяха толкова високо, че аз по-скоро усетих, отколкото чух виковете им, като звукова стена, която настъпваше към мен и ме притискаше.
Вдигнах ръце и закрещях, за да се освободя от възбудата. Но знаех. Това не беше лъжлив трик. Не беше блестящо изпълнение. Беше си почти огромна грешка. Но нещата се бяха наредили. Сякаш едва ли не… (Видях Джой там. Знам това. Вляво, близо до голлинията. Само че той не беше там.) …сякаш бяхме имали намерение да се случи. Или е било предварително решено да се случи.
Или пък бяхме невероятни късметлии.
Тогава започнах да се треса. Не можех да спра. През следващите десет минути нямах сили да играя. Докато седях на пейката, продължавах да виждам сцената — Джой едновременно на двете места.
Може би се бях надявал толкова силно, че бях видял онова, което съм се молел да видя.
Но въпреки това ми изглеждаше малко призрачно.
Треньорът дойде до пейката, където седях прегърбен.
— Какво има?
Стиснах здраво каската си.