— Предполагам, че просто не съм свикнал…
— С какво?
— С истинската игра. Не е като на тренировките. Никога преди не съм помагал да се отбележи тъчдаун.
— Ще имаш още много възможности.
Усетих присвиване под лъжичката.
Мачът бе пълен с подобни чудеса. Подавания, които не би трябвало да са успешни, но бяха. Невероятен синхрон. Пет минути след като влязох в игра, резултатът бе трийсет и пет на нула за нас. Тогава треньор Хейс мина покрай нашата пейка и прошепна на защитниците:
— Следващия път, когато те се приближат до нашата голлиния, оставете ги да отбележат точка. Оттеглете се, но така, че да не се забележи.
Джой и аз си разменихме смръщени погледи.
— Но… — обади се някой.
— Никакво но. Направете каквото ви казвам — отсече Хейс. — Ще бъде много демобилизиращо за тях, ако не спечелят поне няколко точки. Нека им дадем усещането, че са имали шанс. Това е в духа на доброто спортсменство.
Никой не се осмели да спори с него. Макар че защитниците ни определено изглеждаха смутени.
— И бъдете убедителни — добави треньорът.
Ето защо отборът на Къвингтън отбеляза гол, когато нашите момчета „не можаха“ да спрат тяхната атака.
След мача в гимнастическия салон се състоя танцова забава. Всички идваха при мен, Джой и останалите момчета от отбора, за да ни поздравят и потупат по гърба. Дори Ребека Хендерсън се съгласи да танцува с мен. Но бе дошла с още няколко приятелки и не пожела да я изпратя до дома й.
— Може би следващия път — каза тя.
Вярвате или не, това не ме интересуваше. Всъщност бях толкова зает с мислите си, че забравих да я помоля да излезем в събота вечер. Единственото, което исках, бе да поговоря с Джой. Насаме.
Малко след полунощ тръгнахме да се прибираме. Във въздуха се носеше смътен аромат на есен. Навярно бе дим от нечия камина. В далечината излая куче — единственият звук, освен поскърцването на обувките ни. Мушнах ръце в джобовете на ученическото си сако, в зелено и златисто, и най-накрая изрекох на глас онова, което се въртеше в ума ми:
— Какво ще кажеш за нашата първа комбинация? Когато ти хвърлих топката и ти отбеляза гол.
Джой не отговори веднага. Канех се да повторя въпроса си.
— Да, и какво за нея? — попита той меко.
Разказах му онова, което смятах, че съм видял.
— Треньорът казва, че мислим еднакво. — Джой сви рамене. — Той го нарича предчувствие. Ти просто си предвидил накъде съм се насочил.
— Разбира се. Само че… — Обърнах се към него. — Спечелихме толкова лесно.
— Хей, имам толкова натъртвания по…
— Нямам предвид, че не сме се трудили. Но бяхме такива невероятни късметлии. Всичко пасваше до съвършенство.
— Ето защо треньор Хейс постоянно ни обучаваше. Да играем като отбор. Всички момчета правеха това, на което бяха научени.
— Като по часовник. Да. Всеки — на правилното място и в точния момент.
— Тогава какво те човърка? Мислиш, че си ме видял на едно място, докато аз съм бил на друго? Не си единственият, който смята, че е видял разни работи. Когато започнахме играта, те видях да мяташ топката към онова празно място на игрището, така че излъгах момчетата, които ме покриваха, и тичах като луд натам, където щеше да падне тя. И знаеш ли какво? Като се втурнах нататък, внезапно осъзнах, че ти още не си я хвърлил. Все още се оглеждаше за пролука. Видях какво се каниш да направиш, а не това, което вече бе направил.
Усетих страх.
— Предчувствие. А не провидението. По дяволите, късметът няма нищо общо с това. Треньорът направо ни бе подлудил. Адреналинът ми се беше повишил. Хукнах натам, където смятах, че ще хвърлиш.
Опитах се да си придам вид на убеден.
— Може би се дължи на факта, че не съм свикнал с цялото това въодушевление.
— Да, въодушевление.
Дори и в мрака видях как очите му блестяха.
— Има още много неща за усъвършенстване — каза треньор Хейс по време на съботния анализ на мача. — Пропуснахме възможността за поне две изчиствания. Блокадите ни трябваше да бъдат по-бързи, по-непробиваеми.
Той ме изненада. Бяхме победили с такава голяма разлика, играта ни беше почти перфектна и си мислех, че сме дали най-доброто от себе си.
Тренирахме в неделните следобеди и всеки ден след училище.
— Това, че сме спечелили първия си мач, не означава, че можем да си позволим да се отпуснем. Предоверяването води до загуба.
Трябваше да продължим да спазваме налудничавата му диета. Във въображението си мечтаех за планини от кока-кола и пържени картофки с кетчуп. Разбира се, трябваше да поддържаме и високия си успех в училище. В края на седмицата обикаляхме всичките си преподаватели да ги питаме как сме се справили на изпитите.