Опитах се да го успокоя:
— Хей, имаме само една загуба. Все още сме водещият отбор в лигата.
Джой се извърна толкова рязко, че ме стресна.
— Той дори не извади онази тъпа статуя! Искаше да изглеждаме като глупаци на терена! Искаше да загубим!
— Не мога да повярвам в това.
— Може би ти харесва да бъдеш губещ! Но на мен — не!
Джой забърза пред мен. Когато стигнах до ъгъла, където винаги говорехме малко, преди да се разделим, той вече крачеше по неговата улица.
— Джой! — Не бях сигурен какво исках да му кажа. Нямаше значение. Той и без това не ми отговори.
А може би се досещате и за останалото. При следващия мач всичко се върна към нормалния си ход. Или по-скоро ненормалния — зависи как гледате на това. Треньор Хейс ни наруга преди мача. После постави Мъмбо Джъмбо по средата на съблекалнята.
— Защо не го направихте миналия път? — попита Джой. — Щяхме да спечелим.
— Така ли мислиш? — Хейс го изгледа накриво. — Можехте да спечелите. А може би не.
— Знаете, че щяхме да спечелим! Вие искахте да…
— Джой, струва ми се, че виждащ нещата наопаки. Очаква се да си ядосан на противниковия отбор, а не на мен. Аз съм на ваша страна, не го забравяй.
— Но миналия път не бяхте.
Тогава треньорът стана ужасно сериозен, очите му засвяткаха гневно.
— Ще забравя, че си го казал. Чуй ме добре, ще го обясня още само веднъж. Миналия път наруших реда нарочно. Няма значение какви трикове използвам в съблекалнята, за да ви подготвя за мача. Важното е как играете. А последния път вие, момчета, не дадохте най-доброто от себе си. Вината, че не спечелихте, е ваша, а не моя. Разбрахте ли?
Джой го гледаше кръвнишки.
— Освен това за вас е добре да загубите поне веднъж.
— Глупости!
— Не си играй с търпението ми. За вас е полезно да загубите, защото това ще ви накара следващия път да играете по-добре. То ще засили жаждата ви за победа. Ще ви накара да оцените колко сладко е да бъдеш победител. Не казвай нито дума повече! Повярвай ми, ако искаш да играеш тази вечер, по-добре си мълчи.
Обиколихме Мъмбо Джъмбо, докоснахме го и започнахме мача. Разбира се, отново видях онези неща. И естествено спечелихме, като накрая оставихме другия отбор да отбележи гол.
След седмица бе последният ни мач. И след като пипнахме по главата Мъмбо Джъмбо, спечелихме и него. Това бе деветият печеливш сезон за „Сити Хай“. Още една блестяща купа бе поставена в стъклената витрина в главното фоайе, близо до кабинета на директора.
Много неща се случиха. Родителите ми не можаха да се съвземат от удивление, когато завърших с отличен успех. Повишиха издръжката ми. Даваха ми по-често да карам колата. Двамата с Ребека Хендерсън станахме гаджета.
Но с Джой продължихме да се отчуждаваме. Той беше обладан от мисълта да бъде звезда, през цялото време да бъде център на внимание. Така че, когато футболният сезон приключи, не можеше да свикне да се отнасят с него както с всички останали. Тогава опита да се запише в баскетболния отбор, чийто треньор бе учителят ни по естествени науки, но не можа да покрие изискванията.
— Е, и какво? — заяви той, но му личеше колко е разочарован. — Те повечето време губят, отколкото печелят. Кой иска да бъде губещ?
Джой ненавиждаше факта, че всички се тълпяха около новия председател на ученическия съвет. Най-накрая реши да се пробва в драматичния кръжок. „Това означава — помислих си аз — да бъдеш на сцената и всички да те гледат.“ И успя. Не му дадоха главната роля в пиесата, която винаги поставяха през декември, но получи сносна роля. Трябваше да говори с немски акцент и да играе доктор-маниак, наречен Айнщайн, в криминалната комедия „Арсеник и стара дантела“. Заведох Ребека да я видим и трябва да кажа, че Джой се справи чудесно, не отлично, но доста добре. Имам предвид, че успя да ме разсмее с шегите си и се надявах, че сега бе удовлетворен, макар да чух по-късно, че по време на репетициите постоянно е мърморел, че не излиза достатъчно на сцената и че иска още реплики.
Ще пропусна някои подробности, за да стигна до следващата година — последната ни в „Сити Хай“. Високият ни успех бе дал възможност на Джой и мен да се запишем в трети курс. През цялото лято бяхме поддържали формата си. Двамата с Ребека прекарвахме още повече време заедно. Може би тя бе причината да вляза отново във футболния отбор, макар че мразех перспективата да виждам онази грозна статуя, да не говорим за призрачните двойници на съотборниците ми по терена. Но знаех, че нямаше да бъдем заедно, ако не бях футболист, а не исках нещата между нас да се променят, така че опитах отново и влязох в отбора.