Джой също и причините му бяха очевидни — да получава внимание като звезда.
Треньор Хейс процедираше по същия начин. Всеки ден след тренировка се тътрех сам към къщи. Чух същите речи за оценките и за диетата. Изслушах ругатните му преди започване на мача (но той вече не ме подлудяваше) и го гледах как извади Мъмбо Джъмбо. „Нашият талисман“ — поясни той, заклевайки ни да пазим тайната, редът бе същият (но от онзи седнал кафяв грозник все още ме побиваха тръпки). На терена пак видях двойни образи и усетих студени мравки по гърба си. Ако не беше Ребека, която викаше за мен на страничната линия, щях…
Но не го направих и заради това понякога си мисля, че може би по някакъв начин съм станал причина за онова, което се случи.
Спечелихме естествено. В действителност ни се видя много лесно. Навярно затова преди следващия мач Хейс не ни наруга и не ни показа Мъмбо Джъмбо.
Щом забелязах, че промени установения ред, веднага си казах „Тази вечер е.“ и едва тогава осъзнах, че бях чул същите думи миналата година от устата на едно момче, участвало в по-предишния отбор. То вече се бе дипломирало и изведнъж си дадох сметка, че на другата година, след моето дипламиране, някое друго момче щеше да повтори казаното от мен. И се запитах колко ли момчета го бяха изричали преди мен.
— Не! — извика ядосано Джой.
— Още една дума и отиваш на пейката! — изкрещя му Хейс.
Джой млъкна. Но като напускахме съблекалнята, го чух да мърмори: „Да бъде проклет. Ще му покажа аз. Нямаме нужда от тази смразяваща статуя. Все пак ще победим.“
Но не го направихме. И аз не видях двойни образи. А Джой почти полудя от ярост. Той не дойде на танцовата забава след мача и не каза нито дума на съботното му обсъждане, нито на тренировката в неделя. Единственото, което правеше, бе да гледа кръвнишки треньор Хейс.
А аз? Как допринесох за всички неприятности? Просто бях любопитен. Започнах да мисля за системата.
И отново за нея.
А какво прави човек, когато го измъчва любопитство? Аз например отидох до редакцията на училищния вестник. Във вашето училище сигурно е имало точно като нашия. Репортери бяха същите ученици, които подготвяха Годишната книга1 и членуваха в кръжока по белетристика. Имаше клюкарска страница, страница за сериозни новини, хумористична страница. Много съобщения. Доклад от ученическия съвет.
И разбира се, спортна страница.
Всичко това — напечатано на восъчна хартия и размножено на циклостил. Шест страници, отпечатани на оранжева хартия и подшити с телчета. „Сити Хай Егзаминър“. Оригинално, нали? Той излизаше всеки понеделник сутрин. Мисля, че училищното ръководство отделяше средства за него най-вече заради седмичния „Доклад на директора“. Заради училищния дух и други подобни.
Във всеки случай аз реших да направя някои справки, така че отидох в редакцията на вестника, която бе и редакция на Годишната книга. Претъпкана с мебели стая на третия етаж, разположена между кабинета по машинопис и стаичката на разсилния. Вътре се носеше сладникава миризма, от която направо ти се гадеше, като онази на бялата леплива течност, с която заличаваш машинописните си грешки. Редакторът бе момче на име Албърт Уеб и според мен бе гледал твърде много филми за журналисти. Той непрекъснато говореше за сензационните новини от ученическия съвет или от драматичния кръжок, които ще отпечата. Всички го наричахме Сензационния и Албърт го примеше като комплимент, а не като подигравка.
Той седеше зад едно бюро, от време на време наместваше с пръст очилата на носа си и гледаше ту към някакъв ръкопис, ту към парафиновия лист, който печаташе. Зад ухото му бе затъкнат химикал, а на брадата си имаше пъпка. Когато влязох, се обърна.
— Как вървят нещата, Сензационен?
— Току-що научих номинациите за кралицата на абитуриентския бал.
— Никой не трябва да знае това до събранието през следващата седмица.
— Не се шегувай — ухили си той. — Може би ще ти е интересно да узнаеш, че Ребека Хендерсън е една от тях.
— Боже, боже! — ухилих му се и аз. — Някой има добър вкус. Хей, слушай, имаш ли стари издания на вестника?
— Всичките, на които съм бил редактор. Плюс една камара от двамата редактори преди мен.
— От коя година започват?
— Отпреди петнайсет години — гордо отвърна Албърт.
— Супер! И къде ги държиш?
— В моргата.
— Какво?
— Така наричат във вестниците архива за стари издания. Ей там е. — Той посочи към паянтова лавица за книги, разположена зад купчина кашони в единия ъгъл на стаята.
1
Издание на учениците от последния клас на гимназия или колеж, със снимки и разкази за изминалата учебна година. — Б.пр.