— Какво мислиш за всичко това? — пита го Бругелан.
— Какво имаш предвид?
— Що за свят е това?
— Не знам — отговаря Хенинг.
— Аз също. Господи боже — възкликва Бругелан и клати глава. — Можеш ли да си представиш какво бъдеще ги чака тези двамата?
— Не.
— Аз също.
— Как е Анете?
— Ще се възстанови напълно.
— Ще трябва ли да ходи в болница?
— Не.
Продължават да вървят. Облаците препускат по небето. Става все по-студено. Дрехите му вече не са залепнали за тялото.
— Открихте ли от какво е умрял Стефан? — пита Хенинг. Насочват се обратно към палатката. Бругелан клати глава.
— Твърде рано е да се каже, но по всичко изглежда, смъртта е била причинена от свръхдоза хапчета, смесени с алкохол.
— Значи смъртта му вече не е подозрителна?
— Струва ми се, че не.
— Това означава ли, че не сте поръчали да направят всички възможни тестове?
— Това не е мое решение, но да. Предполагам, че ще се нареди на опашката.
— Мм.
Хенинг се оглежда. Оператор от ТВ2 вдига камерата на рамото си. Репортер преглежда бележките си, след което репетира това, което след малко ще каже пред камерата.
— Не е ли малко странно, че Стефан беше гол? — отбелязва Хенинг, когато репортерът свършва. Бругелан се обръща към него.
— А?
— Според теб защо Стефан беше гол?
— Не съм напълно сигурен. Разбирал е от символизъм. Може би така е искал да каже, че кръгът се затваря.
— Роден гол, умрял гол, така ли?
— Да.
„Логична интерпретация“ — мисли си Хенинг.
— Но от къде Стефан е знаел, че Хенриете ще бъде в палатката в нощта на убийството? Имало ли е регистрирани обаждания помежду им?
— Не си спомням. Струва ми се, че не.
— Тогава как е разбрал?
Бругелан се замисля:
— Може би са имали устна договорка?
— За какво? Стефан не е участвал в снимките на филма на Хенриете.
— Да, знам. Нямам представа. Както и да е — някак си е научил. Едва ли някога ще разберем как.
Хенинг бавно кимва. Въпросът не му дава покой. Не обича, когато някое парче от пъзела липсва. Не може да откъсне поглед от зеещата дупка.
— Какво завръщане, а? — казва Бругелан, докато вървят.
— Какво имаш предвид?
— Този случай. Точно като за теб. Обичаш да работиш сам, нали?
Хенинг поглежда Бругелан, чудейки се каква е причината за тази рязка смяна на тона.
— Какво намекваш?
— Йерстад ми каза за проститутките от Нигерия — обявява Бругелан. Вече не се усмихва. — Разказа ми за статията, която си написал и за интервюто ти с убиеца.
Хенинг кимва и се усмихва. Господи, Йерстад!
— Цялата история ли ти разказа?
Чака реакцията на Бругелан, но такава няма.
— Каза ли ти, че интервюирах убиеца и написах статията за него при едно условие?
— И какво е било това условие?
— Да спре да убива проститутки или когото и да било. Лудост е да се мисли, че полицията може да ликвидира проституцията в Осло. Все едно да кажеш на децата, че трябва да спрат да ядат сладко. Неслучайно това е най-древната професия. Йерстад каза ли ти колко жени уби той след моето интервю?
Бругелан не отговаря.
— Точно така. И нямаше как да го предам на полицията, защото не сме се срещали. Говорихме по телефона, два пъти. И двата пъти той ми позвъни. Не се опитах да разбера от къде звъни, защото знаех, че ще е загуба на време. Освен това два месеца по-късно го арестуваха за нещо друго.
Хенинг си представя Арилд Йерстад, спомня си няколко от караниците им, както и явната антипатия и презрението, изписани в очите му. „Може да съм предубеден — мисли си той, — но съм ангел в сравнение с Йерстад.“
— Ок, аз…
— Забрави.
— Но аз…
— Йерстад не обича журналистите, Бярне, а аз съм най-омразният му човек. Просто така стоят нещата.
— Разбирам, но…
— Майната му. Не е важно.
Бругелан го поглежда, след което кимва мълчаливо.
67
Когато един час по-късно Хенинг влиза в офиса, той веднага усеща, че настроението се е променило. Да, петък е, а петъците имат своя собствена неповторима атмосфера, но сега има чувството, че Коледа е дошла по-рано. Вижда това в усмивките на колегите си, чува го в безгрижния им смях, усеща го в отпуснатото им, весело държане.