Не знае какво е чувството да бъдеш повален от електрошоков пистолет. Надява се, че никога няма да разбере. Анете едва ли някога ще забрави преживяното.
Изпраща нов есемес:
„Гладен съм. Искаш ли да хапнем заедно някъде?“
Изпраща съобщението, надявайки се, че Анете няма да го разбере погрешно. Просто изпитва нужда да поговори с някого за случилото се. И наистина е гладен — през последните няколко дни не е ял почти нищо.
Телефонът му отново иззвънява.
„Да! Умирам от глад. Фонтес на Льока? Готвят вкусно.“
Веднага й отговаря:
„Супер. Ще се видим там.“
Затваря телефона си и ускорява крачка. „Права е — казва си той. — Наистина готвят вкусно.“ Хенинг решава, че си е заслужил една бира.
Все пак — петък е.
Когато Анете пристига, той вече е на втората. Седи близо до камината, в която пламти голям, буен огън, въпреки топлата юнска вечер. До него са стълбите, по които постоянно слизат и се качват хора, за да отидат до тоалетната. Хенинг не е сигурен за огъня, но това е единственото свободно място.
Махва й. Анете веднага го вижда и се насочва към него с усмивка. Хенинг става. Тя го прегръща.
Отдавна никой не го е прегръщал.
Сядат. Келнерът е висок тъмнокож мъж с най-белите зъби, които Хенинг някога е виждал. Но е чевръст и веднага взима поръчката им.
— Бъргър „Фонтес“ с бекон. И най-голямата бира, която имате — казва Анете и се усмихва. „Някой си въздъхва облекчено“ — мисли си Хенинг.
— И за мен една — казва той. — Значи две.
Келнерът кимва и се отдалечава. „Непохватно — мисли си Хенинг. — Да се изразявам по този начин.“ Чувства се неловко. Въпреки че намеренията му са напълно почтени, той има чувството, че са на среща. А това е един смущаващ сценарий.
— И така — казва тя и го поглежда. — Добре ли се получи статията?
— Става — отговаря Хенинг. — Поне така мисля. Всъщност не я написах аз. Бях твърде изтощен.
— Накарал си някой нещастник да я напише вместо теб?
— Нещо такова.
— Много по-забавно е да пишеш.
— Мислех, че ти предпочиташ да режисираш?
— Да, но най-добрите режисьори често са най-добрите сценаристи. Куентин Тарантино например. Оливър Стоун. Щях да спомена и Клинт Истууд, но той май не пише много сценарии. Знаеш ли, че Клинт Истууд пише музиката за почти всичките си филми?
— Не.
— Сега знаеш. И го прави доста добре. Джазова музика. Много пиано.
Хенинг обича да слуша джаз. И да свири на пиано. Известно време двамата се гледат, без да казват нищо.
— Сега какво ще стане с филма? — пита той и веднага съжалява за думите си.
— Кой от двата?
— Ами… и двата.
— Хайде да не говорим за това, моля те. Най-добрата ми приятелка е мъртва, убита от ненормалник, който ми се иска да не бях срещала, и последното нещо, за което искам да говоря сега, е това, което ще стане с филма. Или с филмите. В момента искам само едно — да ям. Не ми пука за нищо друго.
Хенинг кимва. Анете се оглежда за келнера. Открива го и му махва. Той кимва и прави извинителен жест с ръце.
— Бярне разпита ли те? — пита Хенинг.
— Най-подробно.
— Добре ли се държа? Нали не те е изтормозил?
— Не. Държа се прилично. Предполагам, че ще ме разпитат пак, но няма проблем. Съвсем разбираемо.
Келнерът носи питиетата им. Анете му благодари, отпива голяма глътка от бирата и облизва с език пяната, покрила горната й устна.
— Ах, животоспасяващо лекарство.
Хенинг взима собствената си халба и започва да я прехвърля от ръка на ръка, плъзгайки я по масата. Известно време не прави нищо друго.
— Аз го открих — изведнъж казва той. Не знае откъде е дошло това изречение. То просто излиза от устата му.
— Стефан?
— Мм. Не трябваше да съм там, но исках да задам няколко въпроса на Ингве. Той не си беше вкъщи, но входната врата беше отворена и аз…
Той забива поглед в бирата си.
— Влязъл си вътре?
Хенинг вдига глава и кимва.
— Била ли си някога в апартамента на Ингве?
Анете отпива от бирата си.
— Ходих веднъж, защото имах среща със Стефан — преди колко време беше? Шест месеца или нещо такова. Обсъждахме сценария.
— Който си искала да заснемеш?
— Точно така.
— И не си ходила друг път?
Тя отново отпива от бирата си и клати глава.
— След това си разменихме няколко имейла, свързани с филма. Имаше доста време до снимките. Това е нещо нормално в киноиндустрията. Първо се срещаш с човека и се уговаряте да се срещнете по-късно, а на тази среща се уговаряте да се срещнете някой друг път, за да говорите по въпроса за следващата ви среща.