Тя клати глава. Хенинг се усмихва.
— Защо питаш за това?
— Просто съм любопитен.
— Може ли аз да те попитам нещо?
— Да.
— Какво се е случило с теб?
Тя сочи лицето му. Белезите му.
— О, това ли.
Хенинг отново забива поглед в бирата си.
— Не те задължавам да ми кажеш — казва нежно Анете.
— Не, просто…
Отново плъзга халбата от едната си ръка към другата.
— В последно време няколко човека ме попитаха това. Не знам какво да отговоря, освен ако…
Той млъква и си представя балкона. Очите на Юнас. Ръцете му, които се изплъзват от неговите. Сякаш се е озовал в звукоизолирана стая, в която е напълно тъмно. Вдига глава и я поглежда.
— Може би някой друг път.
Анете вдига ръце.
— Извинявай, не исках за…
— Не, няма проблем.
Анете го гледа дълго време, след което отпива от бирата си. Пият в мълчание, наблюдават останалите клиенти, поглеждат към вратата, когато тя се отваря, съзерцават пламъците.
Хенинг се сеща нещо, което от известно време го тормози.
— Защо се върна? — пита той. — Защо се върна при палатката?
Анете преглъща и се оригва тихичко в шепа.
— Както вече ти казах: бях любопитна. Ти очевидно бе намислил нещо. Разбрах по лицето ти. Трябваше да се видиш. Свикнала съм да съчинявам истории и осъзнах, че една много добра история се разгръща под носа ми. Не устоях на изкушението и се върнах.
Хенинг бавно кимва.
— Извинявай, не исках да шпионирам.
— Колко време стоя пред палатката, преди да влезеш?
— Не много. Но вече разказах всичко на полицая, Брунланес, или както там му беше името.
— Бругелан — поправя я Хенинг. — Извинявай, просто съм малко…
Негов ред е да вдигне ръце.
— Малко съм напрегнат след всичко това, което се случи днес.
Той докосва слепоочието си с пръст.
— Не се притеснявай — казва Анете и се усмихва. — Наздраве.
Тя вдига чашата си. Пият.
— За какво пием? — пита Хенинг.
— За това никой друг да не умре — казва тя и преглъща.
— Наздраве за това.
70
Споразумяват се да не обсъждат случая, докато ядат бургерите си с гарнитура от картофени лодчици или както там се наричат. Хенинг изяжда твърде много, твърде бързо. Бирата покрива всичко в стомаха му със слой газирана горчилка. Най-накрая решават да си тръгнат. Хенинг плаща сметката, знаейки, че го чакат неприятности.
Все пак обича морето.
— Благодаря за вечерята — казва Анете, когато излизат в юнската вечер. Отново е започнало да вали. Малки, студени пръски.
— Няма защо.
— Искаш ли? — казва тя.
Хенинг пуска вратата, която се тряска зад него. Обръща се и вижда, че Анете му предлага пликче с дражета „Кнот“.
— Тези са страхотни след няколко бири.
Изсипва десетина бели, кафяви и сиви перлички в ръката си и ги пъхва в устата си. Хенинг се усмихва и отговаря:
— Благодаря.
Протяга ръка и тя изсипва десетина дражета в шепата му. „Кнот.“ Връща се в детските си години. Поглъщал е стотици такива като малък, но не иска да мисли откога не е усещал малките експлозии от вкус. Взима си едно кафяво драже, облизва устните си и кимва одобрително към Анете.
— Трябва да ги сдъвчеш всичките наведнъж. Това ги прави толкова страхотни.
Хенинг поглежда към десетината бонбончета, ако може да ги нарече така, и вдига ръка към устата си. Ухилва се широко. Едното бонбонче се изплъзва и се търкулва обратно в ръката му. Той поглежда малкото, бяло, кръгло драже, докато хрупа и дъвче. То прилича на малко, бяло хапче.
Малко хапче. Малко, кръгло, бяло хапче.
Малко, бяло…
О, по дяволите.
Хенинг дъвче и преглъща, без да изпуска Анете от поглед. Тя взима пликчето и изсипва още десетина дражета в ръката си, след което ги пъха в устата си. Хенинг поглежда дражетата и си спомня Ярле Хьогсет, който често повтаряше, че дяволът е в подробностите. Това е досадно клише, но сега, докато гледа бялото бонбонче в ръката си, Хенинг има чувството, че куката, която се е забила в стомаха му в мига, в който се е взрял в изцъклените очи на Стефан, най-накрая го е разпорила.