— Какво има? — пита Анете.
Хенинг е загубил дар слово. Просто я гледа втренчено, спомняйки си белия прах под обувката си, спомняйки си малкото, кръгло, бяло хапче на пода в спалнята на Стефан и това как формата и миризмата на хапчето му се бяха сторили странно познати. Спомня си завесите, които са спуснати, както и вратата, която не е затворена докрай.
— Не ти ли харесват? — пита тя, все още усмихната. Хенинг осъзнава, че кима. Опитва се да прочете нещо в очите й. Нали са огледалото на душата, където може да бъде открита истината за всеки човек? Но нейните очи не му разкриват нищо. Хенинг гледа ту към нея, ту към дражето в дланта си.
— Ехо?
Анете махва с ръка пред лицето му. Хенинг притиска дражето между палеца и показалеца си и го подушва.
— Какво правиш? — кикоти се Анете, дъвчейки.
— А… нищо…
Гласът му е слаб, защото в дробовете му почти няма въздух. Трамвай №2 завива към площад „Олаф Риес“. Колелата му скърцат. Звучи като нещо средно между квичащо прасе и дъскорезница.
— Това е моят трамвай — казва Анете и се вглежда в лицето му. — Благодаря за вечерята. Трябва да тръгвам. До скоро.
Тя се усмихва и хуква. Хенинг стои неподвижно и я гледа как се отдалечава. Раницата й пружинира нагоре-надолу докато тича. Той продължава да я зяпа, когато се качва в синьо-белия трамвай. Вратите се затварят и трамваят се плъзга надолу към центъра на града. Анете сяда до прозореца и поглежда към него.
Очите й се забиват в него като остри шишове.
Отнема му цяла вечност да се прибере вкъщи. Едва повдига краката си и трябва да ги принуждава да мърдат при всяка крачка. Единственото нещо, за което може да мисли, е усмивката на Анете, преди да хукне към трамвая, както и раницата й, която не си е сложила както трябва и която пружинира при всяка стъпка, карайки лепенките от екзотични, далечни места да танцуват пред очите му.
Преживява този миг отново и отново, влачейки крака по тротоара. Звукът се смесва с дъжда, който се е усилил. Минава покрай опашката пред „Вила Парадисо“. Хората вътре ядат пица, пият, усмихват се, смеят се. Хенинг опитва да се съсредоточи. Спомня си очите на Анете. Облекчението, което е видял в тях, както и удовлетвореността. Едва няколко часа след като е повалена на земята с електрошоков пистолет, изпадайки в безсъзнание. И чува гласа на Туре Бенджаминсен:
„Какъв е смисълът да бъдеш гений, ако никой не знае?“
„Анете — мисли си Хенинг. — Може би ти си най-умната жена, която някога съм срещал.“ Все още усеща вкуса на дражетата „Кнот“ в устата си. Завива по „Сейлдюксгатен“ с неприятното чувство, че той и всички останали са били преметнати.
71
Вече няма и помен от приятното чувство, на което се е наслаждавал само допреди няколко часа. Въодушевен, доволен от себе си и щастлив от това, че е открил нов източник и че е направил услуга на Ивер Гюнешен.
Сега има чувството, че краката му са от олово.
Достига блока си, чудейки се дали Анете е излъгала Стефан, че и тя ще се самоубие. Затова ли той се е сгушил до стената? Защото тя е лежала до него на тясното легло?
Но защо?
Отново се сеща за Туре Бенджаминсен, според когото Анете е лесбийка, въпреки че е имала връзки с мъже. „Може би наистина е толкова просто“ — мисли си Хенинг. Хенриете е флиртувала с Анете и тя е повярвала, че Хенриете наистина я обича. Но после Хенриете я е отблъснала. Анете сигурно е била зарязвана и преди, както повечето хора, но никога не е била отблъсквана. Не и от човек, когото е обичала. И за първи път е изпитала тази болка. Тънката, опасна линия, разделяща любовта от омразата.
„Умна жена“ — мисли си той, спомняйки си какво е казала в палатката: „Нейният сценарий правеше нещата очевидни.“ Това го кара да се запита дали и самият сценарий не е бил по идея на Анете. Може би именно тя е настояла да бъде включена сюжетната линия със семейство Гордер, за да може после всички да си помислят, че Ингве Фолдвик е имал връзка с Хенриете. От Фолдвик знае, че сценарият е бил написан от Хенриете, но несъмнено и Анете е участвала в процеса.
„Но кога е започнало всичко това? — чуди се той. — Кога е съставила своя план?“
Спомня си това, което му е казала за срещата си със Стефан, след като той спечелил онова състезание. Може би е задвижила плана си още през онази вечер? Предлагайки му да режисира филм по неговия сценарий, за да се сближи с него, за да го манипулира? Обещавайки му да реализира неговата най-съкровена мечта. И всичко в киноиндустрията отнема време. Има срещи, на които се уточняват други срещи, посветени на уреждането на още срещи. Сигурно й е било лесно да накара Стефан да играе по свирката й, а нали и без това е възнамерявала да го убие преди излизането на филма?