Надява се да чуе потвърждение или признание, но не чува нито едното, нито другото. Въпреки това не може да спре сега.
— Добре си планирала убийството. И за да натопиш още повече Мархони, ти си изпратила имейл на Хенриете в деня на убийството. Изпратила си снимка. Хенриете, прегърнала по-възрастен мъж. Обзалагам се, че мъжът на снимката е Ингве.
— Никога не съм изпращала снимка на Ингве на Хенриете — изсумтява Анете.
— Не. Не си я изпратила лично ти. Накарала си някой друг да го направи.
Хенинг сочи раницата й.
— Инхамбане.
Тя обръща глава, но осъзнава, че не може да види към коя лепенка сочи Хенинг. „Инхамбане“ е изписано с черни букви върху червено сърце на бял фон.
— Инхамбане е град в Южен Мозамбик, в залива Инхамбане. Страхотни плажове. В деня на убийството на Хенриете тя е получила имейл от интернет кафене в Инхамбане. Малко след това от същото място й е бил изпратен есемес от анонимен имейл адрес, казвайки й да провери пощата си. Това се е случило, докато е била с Махмуд Мархони.
— И после?
— И после? Казваш ми, че това, че имаш лепенка „Инхамбане“ на раницата си, е пълно съвпадение? Била си там, Анете. Сигурно имаш приятели там. Инхамбане не е особено популярна туристическа дестинация.
Анете не отговаря.
— Проблемът със съучастниците е това, че никога не можеш да бъдеш сигурен, че няма да се разприказват — продължава Хенинг. — Затова беше изплашена първия път, когато се срещнахме. Страхуваше се, че Стефан ще се издаде, че ще издаде теб, че няма да може да живее с това, което двамата сте направили. И беше права. Затова го накара да отнеме живота си.
Лицето на Анете се разчупва в енигматична усмивка, но тя бързо възстановява каменното си изражение.
— Трябва да знаеш нещо за Хенриете — казва тя. — Хенриете не беше толкова умна. След смъртта й всички побързаха да я опишат като талантлива, едва ли не гениална.
Гласът й изведнъж става мрачен.
— Всъщност тя беше посредствена. Прочетох сценария, който продаде. Не беше много добър. „Control+Alt+Delete“. Що за заглавие е това? Хитрите обрати в сценария бяха моя идея. Но Хенриете побърза да си припише заслугата за тях.
Анете изсумтява.
— Затова обеща да продължиш работата й, както беше написала на онази картичка. Чувствала си, че някаква част от сценария ти принадлежи. Вече свърза ли се с Трулс Лайрвог?
Анете се засмива, след което кимва.
— Двамата с теб трябва да направим филм. Имаш страхотно въображение. Но и ти забравяш едно нещо. — Тя се приближава до него и прошепва: — Двама души могат да докажат това, което току-що описа — започва Анете и прави драматична пауза. Студът в очите й го удря като шамар през лицето. — Но и двамата са мъртви. — Тя прави крачка назад и отново се усмихва. Малка, лукава усмивчица. — И какво, ако открият дражета „Кнот“ в стаята на Стефан? — продължава Анете. — Какво доказва това? Че на гости им е бил човек, който обича да си похапва сладко? И какво, ако Стефан ми е позвънил в деня на смъртта си? Щях да режисирам филма му. Все още поддържахме връзка. Нито едно от тези неща не доказва, че съм убила Хенриете или Стефан. Нито едно.
— Права си — отговаря Хенинг. — Полицията може да докаже единствено това, че си се опитала да натопиш Махмуд Мархони, но…
— Какви доказателства имаш за това? — прекъсва го тя. — Лепенка на раницата ми?
— Сама по себе си тя не доказва много, но ако наредиш достатъчно клечки една до друга и ги запалиш, ще лумне силен огън. Когато споделя всичко, което знам, с детектив Бругелан, той и колегите му ще прегледат всичко, което си казала и направила през последните няколко години. Ще изтърбушат живота ти. Ще анализират всичко — всеки имейл, всеки есемес, всяка касова бележка и сметка. Ще направят всичко по силите си, за да те свържат по някакъв начин с едно убийство и една подозрителна смърт. И когато от лабораторията изпратят токсикологичния доклад, полицията ще научи, че в тялото на Стефан има „Орфирил“. Косвените улики ще станат толкова много, че ще трябва много да се потрудиш, за да не те арестуват. Едно драже не доказва нищо, както правилно посочи, но спомни си случая „Ордерюд16“. Четирима души отидоха в затвора заради един чорап.
Анете мълчи. Хенинг я поглежда и се опитва да имитира ледената й усмивка.
— Какъв е смисълът да бъдеш гений, ако никой не знае? — казва той, имитирайки гласа й. Тя го поглежда. — Всички искаме признание за това, което сме направили. Искаме аплодисменти. Това е нещо характерно за човешките същества. Затова ми даде сценария. Искаше да разбера. И аз разбрах. Разбрах, че си планирала всичко и съм много впечатлен. Но не очаквай аплодисменти. Не от мен, не от когото и да било.