9
Репортерите се опитват да зададат още въпроси, но униформеното трио бързо разсейва надеждите им и всички вкупом се насочват към вратата. Хенинг е обграден от хора, които не иска да докосва. Някой го блъска в гърба, той се удря в жената пред себе си и промърморва извинение. Отчаяно копнее за повече пространство и по-големи разстояния.
Тълпата се излива във фоайето и той се оглежда за Ивер Гюнешен. Би било по-лесно, ако знае как изглежда. Около него има поне петдесетина журналисти. Хенинг решава да открие Видар от НТВ и да го попита, но няма време за това, защото изведнъж вижда Нора. И тя вижда него.
Той спира. Този път разговорът е неизбежен.
Хенинг прави една колеблива крачка към нея, а тя го имитира. Спират на няколко метра един от друг. Очите им се срещат. Той вижда лице, което съдържа множество неизречени изречения.
— Здравей, Хенинг.
Гласът й е като леден порив на вятъра. Изрича името му като някаква ужасна тайна. Има чувството, че тя говори със същество, причинило й огромна несправедливост, но с което е принудена да общува. Казва й „здрасти“. Не се е променила, но забелязва мъката зад клепачите, откъдето може да избухне във всеки момент.
Нора е по-ниска от повечето жени и опитва да компенсира това с високи токчета. Косата й е късо подстригана. Не че прическата й е мъжка — подстригана е късо отзад, но бретонът й е дълъг. Едно време е имала дълга коса, но тази прическа й подхожда. Последния път, когато я е видял, лицето й е било с цвят на пепел. Сега кожата й сияе. Хенинг подозира, че това се дължи на Рипсеното кадифе. Сиянието също й отива.
Господи, колко й отива!
Много изражения населяват лицето й. Когато е уплашена, тя отваря уста, показвайки зъбите си, и притваря очите си. Когато е ядосана, вдига вежди, намръщва се и устните й изтъняват. А когато се усмихне, цялото й лице избухва — разширява се и човек просто трябва да й се усмихне в отговор. „Промяната е странно нещо“ — мисли си той. Едно време не би могъл да си представи живота без нея. Сега е обратното.
— Тук си? — казва той, безуспешно опитвайки се да замаскира острото си безпокойство, което е като примка около врата му.
Нора просто отговаря:
— Да.
— Дотегна ти от икономически новини?
Тя накланя главата си наляво, след това надясно.
— Имах нужда от промяна след…
Изведнъж млъква. За негово облекчение не завършва изречението. Хенинг изпитва почти непреодолим копнеж да се приближи ида я прегърне, но превръщането на мисълта в действие е напълно немислимо. Между тях има невидима стена и само Нора може да я срути.
— Значи… си се върнал на работа? — казва тя.
— Днес е първият ми ден — отговаря той и опитва да се усмихне. Тя разглежда лицето му. Белезите му. Очите й се задържат неестествено дълго върху най-опустошените от пламъците места… сякаш не смята, че раните му са достатъчно дълбоки. Хенинг вижда Рипсеното кадифе зад нея. Наблюдава ги. „Надявам се, че завиждаш, пръч такъв.“
— Как си, Нора? — пита Хенинг, въпреки че всъщност не иска да знае. Не иска да му каже, че отново е щастлива и че най-накрая може да се обърне към бъдещето с надежда. Хенинг знае, че никога няма да си я върне обратно; Това, За Което Не Мисли, никога няма да му позволи. Въпреки това не иска да я загуби безвъзвратно.
— Добре съм — отвръща тя.
— Още ли живееш в Сагене?
Колебае се. След това казва:
— Да.
Той кимва. Струва му се, че тя се опитва да му спести нещо. Не иска да знае какво е то, въпреки че се досеща. Ето го и него.
— По-добре да научиш сега и по-добре да го чуеш от мен — започва тя.
Той вдишва дълбоко и изгражда стоманена преграда помежду им, която се разтапя в мига, в който Нора казва:
— Срещнах един мъж.
Той я поглежда и кима. Не би трябвало да боли, но стомахът му се премята като акробат.
— Заедно сме от шест месеца.
— Мм?
Тя отново го поглежда. За първи път от много време в очите й има топлина. Но това не е топлината на любовта. Това е топлината на съжалението.
— Мислим да заживеем заедно.
Той отново казва „мм“.
— Надявам се, че си добре — добавя след това той.
Тя не отговаря; вместо това кимва колебливо. Хенинг се радва, че тя отново има повод да се усмихва, но осъзнава, че вече не издържа, и прилага единствената защита, на която в момента е способен: да смени темата.
— Случайно да знаеш кой е Ивер Гюнешен? — казва той. — Никога не съм го срещал, но май трябва да работим заедно.