„Спри, Хенинг — мисли си той. — Знаеш, че не е казала това. По-скоро е казала:
Нора: Не му обръщай внимание, Ивер. Той си е такъв. Винаги е бил копеле. Майната му. Умирам от глад. Да обядваме.
Да, точно това е казала. Това звучи много по-автентично.“
Хенинг решава, че има нужда от нещо, което да погълне вниманието му. Иска да забрави Нора и да се съсредоточи върху работата си. Докато чака да светне зелено на кръстовището с „Тьойенгате“, се сеща, че ще има нужда от фотоапарата си.
Връща се вкъщи, за да го вземе.
Бярне Бругелан намаля. Колата, един от многото съвсем нови пасати, закупени от полицията, спира плавно пред № 37 на улица „Ослогате“. Пуска ръчната спирачка и поглежда колежката си, сержант Ела Санлан.
„Господи, колко е секси“ — мисли си той, оглеждайки полицейската униформа и всичко, което тя прикрива. Постоянно си фантазира за нея, представя си я без коженото яке, светлосинята риза и вратовръзката. Без всичко, с изключение на белезниците. Безброй пъти си е представял как тя му се отдава, безсрамно, безропотно и сладострастно.
Жените мислят, че униформените мъже са секси. Това е добре известно. Но Бругелан смята, че е точно обратното: няма нищо по-секси от жена в униформа, която излъчва авторитет.
Изключително секси.
Ела Санлан е висока метър и седемдесет и пет. Невероятно атлетична. Стомахът й е плосък като палачинка, а когато ходи, дупето й изпъва панталоните по един безупречно апетитен начин. Има какво да се желае по отношение на гърдите и е мъжкарана, но това още повече го възбужда. Той поглежда косата й. Бретонът й стига чак до веждите. Кожата на лицето й е гладка, без дефекти, белези или каквото и да било окосмяване — слава богу. Грациозна е и има един от най-изпънатите гърбове, които Бругелан някога е виждал. Освен това изпъчва гърдите си напред, дори когато седи, както правят жени, които искат да създадат илюзията, че гърдите им са по-големи, отколкото са всъщност. Но когато го прави Санлан, това е секси.
Изключително секси.
Освен това е от Западна Норвегия. Юлстайнвик, струва му се, въпреки че е загубила акцента си през годините.
Опитва се да потисне образите, които напоследък постоянно изникват пред очите му. Намират се пред дома на Махмуд Мархони, приятеля на Хенриете Хагерюп.
Стандартно полицейско посещение. През 2007 г., тридесет от тридесет и двете убийства в Норвегия са извършени от някой, когото жертвата е познавала. Статистически, убиецът най-вероятно е познат или близък човек. Разведен съпруг или съпруга, роднина, родител. Или някой в интимни отношения с жертвата. Това прави присъствието на Бругелан и Санлан тук изключително важно.
— Готова? — казва той. Санлан кима. Двамата едновременно отварят вратите на колата и излизат.
„Господи, погледни само как излиза от колата.“
Бругелан е бил в Ослогате и преди. Махмуд Мархони вече се е появявал на радара му във връзка с предишен случай. Тогава обикновен детектив, Бругелан е заключил, че Мархони не е замесен в нищо незаконно.
Бругелан е ченге от достатъчно време, за да знае, че това не означава нищо. Именно по тази причина усеща вълнение, докато крачи към № 37. Открива звънците и името на приятеля на Хенриете Хагерюп.
Не се чува нищо, когато Ела Санлан натиска бутона. В същия миг младо момиче с хиджаб отваря вратата към задния двор. Поглежда към тях, но не се стряска, както очаква Бругелан, а вместо това им прави път да влязат, държейки вратата отворена. Санлан й благодари и се усмихва на момичето. Бругелан й кимва в знак на признателност. Нарочно влиза втори, за да се наслади на задника на колежката си.
„Обзалагам се, че знае“ — мисли си Бругелан. Знае, че мъжете обичат да я зяпат. А униформата удвоява силата й. Изглежда недостижима, защото е полицай и защото е толкова привлекателна, че може да си избере всеки, когото пожелае както мъже, така и жени, разбира се. Тя контролира положението. А това е неустоимо — просто неустоимо.
Озовават се в заден двор, който изглежда доста занемарен. Между плочките стърчат плевели, а храстите са били оставени да израснат диви и преплетени. Цветните лехи, ако изобщо могат да се нарекат така, представляват миш-маш от изрината пръст и прашасали корени. Черната боя на стоянката за велосипеди се бели, а няколкото колела, завързани за нея, са ръждясали и със спаднали гуми.
Има три стълбища. Бругелан знае, че Мархони живее на стълбище „Б“. Санлан стига първа, открива бутона в квадратната кутия на стената и го натиска. Никакъв звук.