Но точно сега на Хенинг изобщо не му пука.
До входа на института има огромно дърво, под което се е събрало шумно множество. Приятели се прегръщат, други бъбрят възбудено. Някои плачат. Трети хлипат. Той се приближава и вижда други като него, но не им обръща внимание. Знае какво ще пише в утрешните вестници. Ще има снимки на опечалените. Много снимки, но малко текст. Сега е моментът да се тъгува. Читателите искат да вкусят от мъката и емоциите; да опознаят жертвата и нейните приятели.
От него се очаква да напише стандартна статия. Има чувството, че е могъл да го направи и без да идва, но не е писал от много време и решава да започне от началото и да намисли няколко въпроса, които да направят статията по-малко предсказуема.
Решава да приложи гъвкав подход — мълчаливо наблюдение и внимателно подбиране на човек, когото да интервюира. Отдава му се да избира подходящите хора за интервю. Гмурка се в реката от сълзи и не след дълго осъзнава, че изпитва нещо неочаквано: гняв.
Гняв, защото само неколцина от хората тук знаят какво е истинска мъка, знаят колко боли да изгубиш някого, когото обичаш и за когото би се хвърлил под автобус. Той вижда, че повечето присъстващи не тъгуват искрено — те преувеличават, позират, наслаждават се на възможността да покажат колко са чувствителни. Но това е фалшиво.
Опитва се да потуши гнева. Вади фотоапарата си и прави няколко снимки, движи се из тълпата, фокусира върху лица и очи. Харесва очите. Казват, че очите са огледало на душата, но Хенинг ги харесва, защото разкриват истината.
Фокусира върху импровизиран олтар, който приятелите на жертвата са построили под огромното дърво вдясно от входа. Три дървесни ствола са се преплели, създавайки огромен израстък с формата на броколи. Клоните са увиснали под тежестта на листата. Корените на дървото са оградени от ниска калдъръмена стена.
Снимка в рамка на Хенриете Хагерюп е облегната на един от дървесните дънери. Снимката е заобиколена от цветя, картички и послания. Нежен ветрец подухва цветята и листовете хартия. Има снимки, на които тя позира със свои колеги и приятели, на купони, сред природата, из града. Това е тъга. Кондензирана тъга, която също е фалшива. Учебникарски пример — няма съмнение в това.
Хенинг снижава фотоапарата и прави заключението, че Хенриете Хагерюп е била много красива жена. Или по-скоро момиче. Имало е нещо невинно в нея: къдрава руса коса, не твърде дълга, ослепителна широка усмивка и светла кожа. Хенинг открива чар. И нещо по-важно и по-добро. Интелигентност. Вижда, че Хенриете Хагерюп е била интелигентна млада жена.
„Кой те е мразил толкова много?“
Хенинг прочита няколко от картичките:
„Никога няма да те забравим, Хенриете.
Почивай в мир.
„Липсваш ни, Хенри.
Липсваш ни много.
Има между десет и двадесет картички и бележки, в които става дума за загуба и мъка. Всички послания сякаш са написани от един и същи човек. Хенинг разсеяно ги разглежда, когато мобилният му телефон започва да вибрира в джоба му. Вади го, но не разпознава номера. На работа е, но въпреки това решава да приеме обаждането.
— Ало?
Отдалечава се от тълпата.
— Здрасти, Хенинг, Ивер се обажда. Ивер Гюнешен.
Преди да има време да каже каквото и да било, нажежен шиш от ревност се забива право в слънчевия му сплит. Господин Шибано рипсено кадифе. Успява да процеди едно раздразнено „здрасти“ през стиснатите си зъби.
— Къде си? — пита Гюнешен.
Хенинг прочиства гърлото си.
— В института на жертвата.
— Ок. Обаждам се, за да ти кажа, че полицията вече направи арест.
За миг той забравя, че води разговор с новия любовник на бившата си съпруга. Изпитва искрено любопитство.
— Бързи са. Кого са арестували?
— Според моите източници — приятеля на жертвата. Още не знам името му. Но може би някой от приятелите й ще ти каже.
Хенинг чува гласа на Ивер, но спира да слуша какво му казва. Сред многото бележки, свещи и зачервени от плач очи, той е забелязал послание, което се откроява на фона на останалите.
— Още ли си там? — пита го Ивер.
— Ъъъ… да. Приятелите й. Страхотно.
— Май случаят вече е ясен.
— Имат доказателства?