— Каква е била работата, която Хенриете е започнала и която вие възнамерявате да завършите?
Тя го поглежда.
— Това е въпросът ви?
— Да.
— Не „С какво ще запомните Хенриете?“ или „Можете ли да ми кажете нещо за Хенриете, което ще накара читателите ми да се просълзят?“, или някаква подобна глупост?
Нарочно променя гласа си, за да звучи като хленченето на досадно дете. Клати глава. Изсумтява. Очите й се впиват в неговите.
След това отново отмята глава назад, обръща се и се отдалечава.
„Браво, Хенинг — упреква се той. — Чудесна работа.“
И си мисли, че единственият интересен човек в това скучно гъмжило току-що си е тръгнал. Тя не е особено красива. Обзалага се, че не седи на първата скамейка по време на лекции и не позира за много снимки. Представя си как се оглежда в огледалото и въздъхва, примирена; вижда я как се отдава на подпийнали мъже късно вечер и се връща вкъщи, преди пукването на зората.
„Но Анете — казва си той. — Ти си интересна.“
Иска да изкрещи нещо след нея.
След това осъзнава какво е видял в очите й. Вдига фотоапарата точно когато тя изчезва зад ъгъла на сградата. Превърта до първата снимка, която й е направил, и се вглежда в очите й. И знае, че е бил прав.
Еврика! Познава чувството, когато е осъзнал или случайно се е натъкнал на нещо изключително важно. Хенинг увеличава мащаба на снимката и я разглежда внимателно. Чуди се от какво толкова се е уплашила Анете.
15
— Тоя смърди на виновен.
Бярне Бругелан не разяснява изказването си. Поглежда главен следовател Арилд Йерстад, който ръководи разследването и седи срещу него в съвещателната зала. Той прелиства принтираните страници от разпита. Сержант Санлан седи в единия край на масата. Тя се навежда напред и обляга лактите си на масата. Ръцете й са скръстени.
Освен полицейски инспектор Пиа Ньоклеби, присъстват още двама офицери — Фредрик Станг и Емил Хаген. Официално разследването е поверено на полицейския инспектор, но тя винаги работи заедно с Йерстад. Очите на всички се насочват към него в очакване да каже нещо. Както винаги, когато мисли, Йерстад гали мустака си с палец и показалец.
— Няма съмнение, че му е трудно да обясни ситуацията — казва той със своя дълбок, гърлен глас. — Но въпреки това… — Йерстад оставя принтираните страници на масата. Сваля очилата си, оставя и тях на масата и разтърква лицето си. След това поглежда към Бругелан. — Трябвало е да продължиш да го разпитваш, след като е казал, че не е извършил престъплението.
— Но…
— Знам защо си спрял в този момент. Искал си да му дадеш храна за размисъл. Но според мен си го прекъснал точно тогава, когато е възнамерявал да започне да отговаря на въпросите ти. Можел е да ни каже много повече, ако си му дал още малко време.
— Не можем да бъдем сигурни в това — отговаря Бругелан.
— Бързаше ли?
— Да съм бързал?
Лицето на Бругелан гори. Йерстад го поглежда.
— На втория разпит му дай повече време.
Бругелан се намества смутено в стола си. Иска да се защити, но не пред колегите си. Не иска да рискува да го унижат още повече.
Йерстад поглежда надясно, сякаш е забелязал нещо интересно на голата стена.
— Имаме косвени доказателства срещу Мархони. Идеята, че това престъпление е „убийство на честта“, е много примамлива. Ако приятелката му е изневерявала, възможно е той да я е убил, за да възстанови честта си. — Санлан прочиства гърлото си. — Всъщност нищо не доказва, че това е било „убийство на честта“ — казва тя. Йерстад се обръща към нея. — Има държави, в които изневярата е равносилна на смъртна присъда. В Судан, например, през 2007-ма…
— Мархони е от Пакистан — прекъсва я главният следовател.
— Знам, но и в Пакистан убиват хора с камъни. Що се отнася до това дали става дума за „убийство на честта“, липсват няколко важни елемента — казва Санлан. Йерстад я поглежда и я подканя с жест да продължи. Ньоклеби намества очилата на лицето си и се обляга на масата, заинтригувана. Черният й бретон отново пада над очите й, но не достатъчно, за да я раздразни.
— „Убийствата на честта“ често се извършват след като посрамването на семейното име е станало обществено достояние — започва Санлан. — Доколкото можем да потвърдим, единственото нещо, което хората са знаели, е, че Хагерюп и Мархони са били заедно. На второ място, „убийствата на честта“ често са предумишлени. Решението обикновено се взима от семейството. Доколкото знаем, Мархони няма други роднини в Норвегия, с изключение на брат си, който живее заедно с него. И най-накрая, но не по важност: убийците на честта признават за това, че са извършили престъплението. Мархони отрича, че го е извършил.