Всеки път, когато затваря входната врата след себе си, придобива усещането, че е пропуснал нещо. Пулсът му се учестява, обливат го горещи вълни, дланите му се изпотяват. По коридора вдясно има подвижна сгъваема стълба. Покатерва се и отваря чантата „Клас Олсон“, която винаги го чака на старата зелена закачалка. Вади кутия батерии, посяга към димния детектор, вади батерията и я заменя с нова.
Проверява дали димният детектор работи.
Когато дишането му се нормализира, слиза от стълбата. Научил се е да харесва димните детектори. Харесва ги толкова много, че има осем.
2
Когато будилникът го събужда, той се обръща с разочаровано сумтене и го изключва. Отваря очи. Преполовил е сън, който сега се изпарява от паметта му. Зората се е прокраднала в апартамента му. В съня му е имало жена. Не си спомня как е изглеждала, но знае, че е била Жената на мечтите му.
Псува, след което става и се оглежда. Очите му се спират на шишенцата с хапчета и кутийката кибрит, които го посрещат всяка сутрин. Въздъхва, стъпва на пода и си мисли, че днес е денят, в който ще го направи.
Прозява се и започва с най-лесната задача. Хапчетата имат вкус на тебешир. Както обикновено, той ги поглъща без вода, защото така е по-трудно. Напъхва ги в гърлото си с пръсти, преглъща и чака да потънат надолу в храносмилателния му тракт и да свършат работата, която според д-р Хелге е за негово собствено добро.
Удря шишенцето в нощното си шкафче с ненужно настървение, сякаш за да се разбуди. Грабва кутийката кибрит. Бавно я отваря и поглежда съдържанието й. Двадесет дървени войници от ада. Вади един и докосва сярата — червената шапчица от концентрирано зло. На кутийката пише Сигурни клечки.
Какъв оксиморон.
Притиска тънката клечка отстрани на кутийката, но точно преди да я плъзне, ръцете му се сковават. Съсредоточава се и мобилизира цялата сила, на която е способен, в ръцете и пръстите си, но малката дървена тресчица просто отказва да помръдне, отказва да се подчини и остава на място. Започва да се поти, гръдният му кош се свива, опитва се да си поеме дъх, но не може. Прави втори опит. Вади втори войник от ада и напада кутийката с него, но скоро осъзнава, че този път има още по-малко сили и волята му е още по-слаба, и затова се отказва да превърне мисълта в действие. Спомня си, че трябва да диша и сподавя писъка, надигнал се в гърлото му.
Твърде рано е, това обяснява всичко. Арне, който живее на горния етаж, може би още спи, въпреки навика си ден и нощ да рецитира поезията на Халдис Мурен Весос.
Хенинг въздъхва и внимателно връща кутийката кибрит на същото място на нощното шкафче. Нежно прокарва ръка пред косата си. Докосва лицето си на местата, където кожата е различна, по-мека, но не толкова гладка. „Белезите отвън са нищо в сравнение с белезите отвътре“ — мисли си той и става от леглото.
Спящият град. Точно тук иска да бъде, точно сега. В квартал Грюнерльока рано сутрин, преди градът да се е събудил, преди кафенетата да са се напълнили, преди мама и татко да са тръгнали на работа, а децата на училище и детска градина, и преди велосипедистите да са преминали на червено през всяко кръстовище от тук до Тофтесгате. Хората по улиците са малко, както и гълъбите.
Минава покрай фонтана на площад „Олаф Риес“ и слуша звука на водата. Добър е в слушането. Добър е и в разпознаването на звуци. Представя си, че няма друг звук, освен клокоченето на водата, и че това е денят, в който светът ще свърши. Ако се съсредоточи, може да чуе цигулки и виолончело, които си пригласят, но после заглъхват и на тяхно място чува литаври, които предупреждават за предстоящия апокалипсис.
Но днес няма време да се наслаждава на сутрешната музика. Защото отива на работа. Самата мисъл превръща краката му в желе. Не знае дали Хенинг Юл все още съществува, този Юл, който е получавал четири предложения за работа на година, който е карал немите да пеят и дните да започват по-рано само заради него — защото дебне плячката си и има нужда от светлина.