Знае кой е.
„Дали Халдис има стихове за човек като мен?“ — чуди се той. Най-вероятно.
Халдис има стихове за всякакви хора.
Спира, когато вижда жълтия тухлен колос на върха на Уртегата. Хората мислят, че огромното лого „Securitas“ на стената означава, че охранителната фирма заема цялата офис сграда, но там се помещават и няколко частни предприятия и държавни организации. Като например www.123nyheter. no, където работи Хенинг — интернет вестник, чиято реклама гласи: „Новини 1, 2, 3 — толкова е лесно!“
Не смята, че тази реклама е особено сполучлива — не че му пука. Отнесли са се добре с него. Дали са му време да се възстанови.
Триметрова ограда с черни метални шипове обгражда сградата. Портата е неделима част от оградата и сега бавно се отваря, за да пропусне ван „Лумис“. Той минава покрай малката, празна кабина на пазача и се опитва да отвори входната врата. Тя отказва. Той надниква през стъклената врата. Няма никого. Натиска стоманен бутон, над който има бял надпис „Рецепция“. Безцеремонен женски глас се обажда:
— Да?
— Здравейте — казва той и прочиства гърлото си. — Бихте ли ме пуснали, моля?
— С кого имате среща?
— Аз работя тук.
Няколко секунди мълчание.
— Да не сте забравили магнитната си карта?
Той се мръщи. Каква магнитна карта?
— Не, нямам такава.
— Всички имат магнитни карти.
— Не и аз.
Още мълчание. Той чака възобновяване на разговора, което така и не идва.
— Бихте ли ме пуснали, ако обичате?
Чува се остро жужене и той подскача стреснато. Вратата избръмчава. Непохватно я отваря, влиза и поглежда към тавана. Очите му бързо попадат на димния детектор. Изчаква, докато види зелената светлина.
Сивият под е нов. Оглежда се и осъзнава, че много неща са се променили. На пода има големи растения в още по-големи саксии, стените са боядисани в бяло и украсени с картини, които не разбира. Вижда, че вече имат стол — вляво, зад една стъклена врата. Рецепцията е от другата страна, също зад стъклена врата. Той я отваря и влиза. На тавана има димен детектор. Добре.
Червенокосата жена с конска опашка зад бюрото изглежда отчаяна. Набира нещо на клавиатурата си с неистова съсредоточеност. Светлината от монитора се отразява в навъсеното й лице. Лавиците зад нея са отрупани с книжа, листовки, пакети и колети. На стената е монтиран телевизионен екран, свързан с компютър. Заглавната страница на вестника привлича вниманието му със заглавието: „ЖЕНА ОТКРИТА МЪРТВА“. След това прочита подзаглавието:
Знае, че новинарският отдел още не е отразил историята, защото заглавието и подзаглавието съдържат еднаква информация. Освен това още не са изпратили репортери на мястото. Приложената към статията снимка е архивна — полицейска лента, която обгражда съвсем различно местопрестъпление.
Страхотно.
Хенинг изчаква рецепционистката да го забележи. Тя е твърде погълната от работата си. Той се придвижва по-близо и казва:
— Здравейте.
Тя най-накрая вдига глава. Първо го зяпва така, сякаш я е ударил. След това идва неминуемата реакция. Челюстта й увисва, а очите й се разширяват, докато оглеждат лицето му, изгорената плът, белезите. Те не са толкова големи, но все пак всички ги зяпват и ги гледат смущаващо дълго време.
— Изглежда имам нужда от магнитна карта — казва той с цялата учтивост, на която е способен при тези обстоятелства. Тя продължава да го зяпа, но после се принуждава да спука балона, в който е потърсила убежище. Започва да рови в някаква папка.
— Ъъъ… да. Ъъъ… как се казвате?
— Хенинг Юл.
Тя замръзва и отново вдига глава, този път по-бавно. Минава цяла вечност, преди да каже:
— О, това сте вие.
Той кимва смутено. Тя отваря чекмедже, рови в друга папка и вади пластмасов калъф, в който има магнитна карта.
— Трябва да ползвате временен пропуск. Отнема време да се направи нова карта и трябва да я регистрирате в кабината отвън, след което ще можете сам да отваряте вратата и… ами знаете. Кодът е 1221. Лесен е за помнене.
Подава му магнитната карта.
— И трябва да ви снимам.
Той я поглежда.
— Да ме снимате?