— Каза ли къде ще ходят?
— Не. Каза само, че ще ходят на палатков лагер. И на мен ми прозвуча странно, тъй като никога не съм смятал Ингве за един от онези хора, които, нали знаете, спят на открито и така нататък. Но после си помислих… защо не? Палатковите лагери са забавни, така че…
Вдига ръце.
— Кога е било това?
— Малко след осем часа тази сутрин, струва ми се. Не съм сто процента сигурен, тъй като още не бях изпил първото си кафе.
— Майната му — промърморва Хенинг на себе си, но Анете го чува.
— Какво има?
Клати глава и й прошепва, но така, че Плитките да не го чуе:
— Полицията ги издирва, но никой не знае къде са.
— Защо? Да не би да ги подозират…
Поглежда я намръщено. Анете веднага разбира намека, приближава се до него и прошепва:
— Искаш да кажеш, че те знаят, че Стефан е убил Хенриете?
Хенинг знае какво иска да й отвърне, но поклаща глава.
— Не съм сигурен.
— И сега ги няма? Изчезнали са?
— Така изглежда.
Известно време мълчат. Хенинг се замисля и изведнъж го осенява прозрение. Обръща се към Плитките.
— Знаеш ли дали палатката в парка „Екеберг“ е още там?
— Палатката за снимките? Да. Вчера ченгетата казаха, че са приключили с нея, че са направили всички снимки и са събрали всички доказателства, които им трябват. Позвъниха, за да ни кажат, че можем да си я вземем.
Трябва да са там. Хенинг поглежда през прозореца. Дъждът ще го измокри до кости. И в никакъв случай не смята да се качва в такси. Вдига каската си и я поглежда тъжно.
— Искаш ли аз да карам? — пита Анете.
Хенинг поглежда изненадано към нея.
— Имаш кола?
— Да. Защо не?
Мисли си „Да, защо да няма?“
— Нямаш ли лекции или нещо такова?
— Както казах, имах среща с Ингве, но тъй като него го няма… — казва тя и вдига ръце. — И ако той е някъде другаде, а ти знаеш къде и защо, с удоволствие ще те закарам там. Не е кой знае какво.
Отворилата се възможност е твърде примамлива и Хенинг просто не може да я изпусне.
— Колата ти наблизо ли е?
— Ето там е — отговаря тя и сочи над главата му.
— Ок. Да тръгваме.
63
Все пак успяват да се измокрят до кости, изминавайки краткото разстояние от фоайето на института до паркинга. Анете първо отваря шофьорската врата, влиза и отключва неговата. Хенинг влиза в малкото, тъмносиньо „Поло“, което изглежда запазено, въпреки че е на поне петнадесет години. За негова изненада в колата не мирише на абсолютно нищо, въпреки че шофьорът е жена. Нещо му подсказва, че Анете не си пада много по парфюми.
Тя запалва двигателя, включва чистачките на максимална скорост и излиза от паркинга на заден ход. Тъкмо се кани да включи на скорост, когато спира и го поглежда. Стърженето на чистачките се смесва с шумните възражения на двигателя, който още не е загрял.
— Какво става? — пита тя.
Хенинг клати глава. „Не мога да й кажа за Стефан“ — мисли си той. Не може да разкрива подобни неща — просто не зависи от него.
— Трябва да говоря с тях.
— И с двамата?
— Да.
— Защо? Това има ли нещо общо със Стефан? Или с Хенриете?
Той кимва.
— Но не знам какво. Или как.
„Достатъчно енигматично“ — мисли си той. Освен това е вярно. Хенинг няма представа какво става. Не знае и какво да им каже, когато или ако ги открие. Но инстинктът му подсказва, че трябва да ги открие, и то бързо.
— Моля те, Анете, просто карай. Ок? По-късно ще ти обясня всичко. Но точно сега нямаме време за разговори.
Анете го поглежда, но не казва нищо. Няколко секунди го гледа, но изведнъж включва на скорост и потегля. Хенинг отправя мислена благодарствена молитва.
Спускат се надолу по „Фреденсборгвайен“. „Трябва да повикам и Бругелан“ — мисли си Хенинг. — Трябва да му кажа това, което знам, но не мога. Още не.
Возят се мълчаливо. Хенинг няма нищо против, защото така може да размишлява. Анете кара предпазливо. Не страхливо, а по-скоро внимателно, без излишно натискане на газта или спирачките. Насочва колата нагоре по един дълъг, заобиколен път. Минават покрай стария икономически институт и ресторант „Екеберг“, който се е сгушил на върха на хълма. Хенинг вижда фиорда Осло, който се протяга между островите. Вижда фериботи в пристанището и няколко частни яхти, излезли в открито море въпреки лошото време. Минават и покрай един велосипедист, който е твърде подгизнал, за да го е грижа, когато Анете залива краката му с дъждовна вода.