Хенинг се замисля за Стефан. Представя си го в палатката, издигнал камъка над главата си. Представя си гнева, който го е обладал. Представя си как той убива Хенриете, шиба я с камшик и отрязва едната й ръка. Откъде идва подобен гняв? И как това се връзва с наказанията „худуд“?
Сеща се за снимката на Стефан и статията за него, закачена в кабинета на Ингве Фолдвик. И когато съпоставя сегашните събития с информацията от статията, всичко се нарежда.
„Проклет да съм.“
Трябват им не повече от единадесет или дванадесет минути, за да изминат разстоянието от „Вестердал“ до „Екеберг“. Хенинг вижда бялата палатка в мига, в който достигат парка. Моли Анете да спре на автобусната спирка. Тя го прави.
— Благодаря ти за това, че ме докара.
— Но…
— Тук не е място за теб, Анете. Прибирай се вкъщи. Благодаря ти за това, че ме закара.
Анете понечва да каже нещо, но размисля.
— Явно ще трябва да прочета за това във вестниците — казва тя и се усмихва накриво.
„Може би“ — мисли си Хенинг и излиза. Затваря вратата след себе си. Дъждът вали на синджири. Няма смисъл да се опитва да му избяга.
Анете потегля, а той тръгва по тротоара, който пресича парка в посока към училище „Екеберг“. Няма никого наоколо. Училищният двор и поляните около него са напълно пусти. Хенинг не вижда коли, паркирани близо до палатката. „Хм — чуди се той. — Възможно ли е да греша? Може би не са дошли тук.“
Има чувството, че прави нещо незаконно. Тъкмо се кани да отвори палатката, когато замръзва на място. Звук. Глас? Не. Чува как някой в палатката стене. Звукът достига до него въпреки пронизителния рев на дъжда. Ослушва се. Един човек. Не двама. Поглежда през рамо. Не вижда никого.
„Проклятие — мисли си Хенинг. — Какъв е планът ти, когато влезеш? Здрасти, аз съм Хенинг Юл от «Новините 123». Бих искал да ви интервюирам, ако обичате?“
Проклятие. Той отново се обръща. Паркът е безлюден.
Дъждът барабани по покрива на палатката. Хенинг поглежда часовника си. Минава дванадесет часа. Трябвало е да е в участъка преди повече от час. Може би Бругелан го чака? Не. Би се обадил. Сигурно е твърде зает с разпита на Мархони, подозрителната смърт на Стефан и изчезването на родителите му, за да има време да разговаря с него. „Влизам — казва си Хенинг. — И каквото сабя покаже.“ Навежда се, хваща ципа и го сваля до долу с едно движение. Поглежда вътре. Отначало се чуди дали не е станало нещо с очите му. Но изведнъж картината се връща на фокус. Ингвилд Фолдвик държи лопата. В краката й са натрупани големи и малки камъни. Поглежда го с ужас в очите. Той поглежда нея с ужас в своите очи.
След това вижда дупката в земята. Ингве е заровен в нея. И на врата му има червен белег от електрошоков пистолет.
64
Хенинг се опитва да овладее дишането си. Вдига ръце. Дъждовни капки се стичат по лицето му. Избърсва челото си с ръка и влиза в палатката. Въздухът е спарен. Безмилостният дъжд барабани по покрива, който не е напълно непромокаем и пропуска вода, която капе в тревата. Хенинг се взира в очите на Ингвилд Фолдвик. Те са широко отворени и неподвижни, лъскави и далечни. Изражението й е на човек, който не е напълно с всичкия си.
— Спокойно — казва Хенинг и веднага осъзнава колко глупаво звучи това. Тя държи лопата, има купчина камъни в краката й и не му е особено трудно да предположи какво възнамерява да прави с тях.
Ингвилд е отслабнала много от последния път, когато я е видял. Била е слаба, когато е давала показанията си в съда, но сега е ходещ скелет. Дрехите й висят като парцали. Остаряла е с поне десет години. Кожата й е провиснала. „Тя е зомби“ — мисли си Хенинг. Зъбите й са пожълтели от хилядите цигари, които е изпушила, а косата й е започнала да посивява. Завързана е на конска опашка. Влажни кичури падат пред лицето й. Бледо, изпито лице, с огромни торбички под очите.
— К… кой сте вие? — заеква тя.
Хенинг поглежда към Ингве, заровен в земята. Главата му е увиснала. Но диша.
— Казвам се Хенинг Юл — отговаря той, опитвайки се да контролира треперенето на гласа си. Вижда, че името му не й говори нищо. — Репортер съм и отразявах вашето съдебното дело. Преди това да се случи — казва той и сочи лицето си, надявайки се, че белезите ще спечелят съчувствието й.
— Какво правите тук? Защо сте дошъл?
Гласът й вече е по-рязък. Хенинг поглежда Ингве.