Хенинг поглежда към Ингве, въпреки че не се нуждае от още доказателства.
— И Стефан е знаел за него? Използвал е вашия електрошоков пистолет, нали?
Тя неохотно кимва.
— Попита ли дали може да го ползва?
— Не. Просто една вечер го взе… имам предвид онази нощ. Вече си бях легнала. Осъзнах, че го е използвал на следващия ден, защото не беше на мястото, където го бях оставила. Винаги забелязвам подобни неща. Забелязвам всичко.
— Попитахте ли го за какво го е използвал?
— Не веднага. Събудих се късно, а той вече бе излязъл. Но го попитах вчера следобед и… и… — Сълзите отново рукват, но тя продължава да говори.
— Попитах го какво е правил с мобилния ми телефон, но той отказа да ми каже. След това Ингве го попита и… — Тя клати глава. — Всичко, което Стефан бе таил в себе си, излезе наяве. Той искаше Ингве да си признае, да бъде откровен със себе си и със семейството си. Стефан направо побесня. Искаше да се бие с Ингве и в разгара на всичко това ни каза какво е направил. Каза ни защо е взел мобилния ми телефон. — Отново клати глава. — Беше толкова грозно. Толкова… — Поглежда към съпруга си, чиято глава продължава да е килната на една страна. — Беше ужасно. Толкова ужасно… — Затваря очи.
— Какво се случи, след като Стефан призна, че е извършил убийството? Бил е сам, когато е починал.
Ингвилд въздъхва тежко.
— Не си спомням. Мисля, че избягах от апартамента. Имам бегъл спомен, че Ингве ме разтърсва. Струва ми се, че бяхме на улица „Хансхауген“. Той каза, че ме е търсил с часове. Сигурно бях отишла до там пеша. Или бях тичала. Не знам. Не си спомням. И когато се върнахме… — Ингвилд отново започва да плаче, пак, без да издава звук. Цялото й тяло се тресе, закрила е устата си с ръка. Изведнъж погледът й се замъглява. Тя гледа право напред, в стената на палатката. Но после очите й отново просветват. — От къде разбра, че сме тук?
— Тази сутрин бях в института и говорих с един човек.
— С Горм?
— Възможно е.
— Но как…
— Той ми каза, че Ингве се обадил, за да каже на директора, че ще ходи на палатков лагер. Директорът не бил там, така че Ингве оставил съобщение. Събрах две и две и получих четири. Това, че ви открих, си беше истински късмет. Имах чувството, че всичко е свързано по някакъв начин с тази палатка, с тази дупка — казва той и сочи земята. — Всички ви търсеха, но никой не бе успял да ви намери, така че предположих, че може да сте тук. На „палатков лагер“, както бе казал Ингве.
Ингвилд го гледа дълго време, след което кимва.
— Почти не си спомням какво се случи вчера. Освен това ми бяха свършили хапчетата. Предполагам, че Стефан е взел от тях. Така че цяла нощ не мигнах. Всъщност сигурно и без това нямаше да мога да заспя.
Очите й са червени.
— Защо дойдохте тук?
— За да си отмъстя. По свой собствен начин.
— Как убедихте Ингве да дойде с вас?
— Казах му, че трябва да дойда тук, в палатката, за да се опитам да разбера какво е направил синът ми. Не беше просто извинение. Наистина имах нужда да дойда тук. Може би това звучи странно?
Хенинг клати глава.
— Сега, когато вече съм тук, се чувствам странно. Но знам какво е изпитвал Стефан. Усещам омразата, която той е чувствал. И като негова майка, аз съм благодарна за тази връзка.
Хенинг отваря уста, за да каже нещо, но лицето й изведнъж се изпълва с презрение и гняв. Преди той да има време да реагира, да се приближи и да я спре, Ингвилд взима един от камъните и го хвърля по съпруга си. Уцелва рамото му. Ингве трепва и се събужда. Очите му бавно се отварят и той вдига глава, но е твърде дълбоко в дупката, за да помръдне. Вижда Ингвилд, а след това Хенинг, и осъзнава какво ще му се случи. Опитва да вдигне ръце, за да предпази лицето си, но те са притиснати в тялото му. Ингвилд взима втори камък.
— Чакайте. Ингвилд, недейте…
Ингве изкрещява. Хенинг прави крачка към Ингвилд, за да я спре, но тя го вижда и очите й се разширяват. Вдига мобилния телефон и го размахва пред лицето му. Натиска копчето и от върха му излитат искри. Хенинг спира и прави крачка назад.
— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещява Ингве.
— Ти уби онази курва — изсъсква Ингвилд. — Да, ти я уби, Ингве. Ако не беше спал с нея, това нямаше да се случи. Ти уби Стефан. Ти го накара да отнеме собствения си живот…
— Ингвилд…
— О, спри да хленчиш. Най-справедливото нещо на света ще бъде да вкусиш от собственото си лекарство. Същите камъни, на същото място, за да умреш по същия начин, като твоята любовница, твоята курва…