— Наближаваме града, но там ще стигнем чак следобед. Това тук са села и предградия. Виждате ли там тези ковани решетки и алеите? Това са дворците за забавления, които парижани си построиха през последните години. Сега стана модерно да се живее на: село. Като нослето ви усети миризмите на града, бързо ще разберете защо бягат.
— Защо наистина? — попита все пак Виолен, която не проумяваше как така човек може да изпитва желание да напусне такъв забележителен град като Париж.
— Поизчакайте само! — отвърна виконтът кратко и отново изпадна в мрачното мълчание, което бе пазил през по-голямата част от пътуването.
А когато най-сетне каретата им, притисната между каруци, каляски и пешеходци, мина през една от най-големите градски порти, Виолен вече нямаше сили дори да задава въпроси. Тесните улици, безбройните притиснати една до друга къщи, глъчката, хората, блъсканицата и най-различните миризми и подействаха като неочакван удар. Не би могла да знае в този момент, че сред тези градски стени живеят повече от половин милион души. Ала и така й се стори, че тук се е стекла навярно половината Франция.
— Казах на кочияша да остави най-напред мен в Отел дьо Мариво. — Тонът на спътника й изобщо не допускаше възражения. — Ще предпочетете навярно, да не сте принудена да давате обяснение на сестра си относно моята особа. На кочияша е заплатено, само ще му кажете адреса на сестра си, той ще ви закара.
Виолен само кимна като в транс. Не бе в състояние да отговори. Беше си представлявала, че Париж е голям, много по-голям от Авранш и останалите градове, през които бяха минали, но действителността превишаваше и най-смелите й представи. Сградите, между които се провираха екипажите, се издигаха толкова високо в небето, че стрехите им скриваха слънцето. Нито светлина, нито въздух! Наоколо имаше само сенки, само тежка смрад — най-добре е да не се опитва дори да познае на какво вони…
Но когато излязоха на широките булеварди, водещи към Плас Ройал, Виолен разбра, че Париж има две лица. Париж на обикновените граждани, на занаятчиите и простолюдието, с тесните като тунели улички, без светлинка, и Париж на аристокрацията, издигнала дворците си по бреговете на реката и в новите просторни квартали. Човек можеше само да си представя, че зад високите стени зеленеят короните на вековни дървета, предлагайки сенките на грижливо поддържани паркове. Към улицата гледаха само разкошните каменни фасади с широки стълбища, колонади и високи, увенчани с пиластри прозорци, чиито обрамчени в олово стъкълца блестяха на слънцето като скъпоценни камъни.
Отел дьо Мариво бе една от най-импозантните сгради. Елегантната класическа фасада на два етажа завършваше на покрива с корона от мраморни балюстради и статуи.
Кочияшът спря пред острата дъга на входа откъм двора, който му посочи виконтът. Раймон дьо Мариво хвана ръката на Виолен и духна закачливо в дланта й вместо целувка, преди тя да успее да се възпротиви.
— За мене беше удоволствие да се запозная с вас, малка дукесо! — Гласът му бе станал неочаквано хрипкав. — Сигурна ли сте, че не бих могъл да направя още нещо за вас? Ако вашата сестра…
Виолен енергично поклати глава и го прекъсна, преди да е доизрекъл думите си.
— Безкрайно съм ви задължена за подслона и за изключително приятното пътуване до Париж. Да не говорим за това, че вие ми спасихте живота.
— На вашите услуги! Готов съм да го сторя винаги, когато стане нужда. Бог да ви пази, дано намерите при сестра си дом и бъдещото си щастие.
Преди Виолен да успее да отговори, той слезе от колата и посегна към юздите на черния жребец, завързани за каретата. Тя чу гласа, който каза на човека на капрата да изпълни нарежданията на госпожицата относно следващото спиране. След това виконтът се метна на седлото и с елегантен жест размаха шапката си за сбогом.
Виолен видя отлично, как когато се качваше на коня той стисна устни от болка. Явно, държеше да се появи пред своите на кон, въпреки ужасната рана. Странен човек! Тя имаше чувството, че той гледа на тази рана като на някакво наложено му наказание. Предложила му бе сутринта да го превърже и да слой отново от онзи балсам, но той изкъсо отказа. Все пак не бе махнал превръзката и сега бе облечен в най-хубавите панталони за празник на ханджията. Виолен изобщо не бе настояла, а сега, при вида на гордите палати на фамилията Мариво, се успокои, че виконтът може да разполага с най-прочутите парижки лекари. Нейните тайни билки можеха да предизвикат само снизходителната му усмивка. Време бе да прогони от съзнанието си образа на този господин и да помисли за собственото си бъдеще.