Тя отвори прозорчето на предната стена на каретата, което служеше за връзка с кочияша, и му каза да кара на Рю Шапон. След това се облегна назад и се опита да пооправи поне малко външния си вид, за да не направи лошо впечатление на Елен. Провери положението на шапчицата си, изчетка полите на тъмната си рокля, под която се показваха единствените й обувки. Не можеше да стори нищо, за да не се появи пред сестра си с явните белези на бедността, но не желаеше да дава повод да бъде обвинена в немарливост. Помнеше много добре, че от четирите й сестри Елен имаше най-остър език. Но този език бе съчетан със сияйна руса красота, която бе станала всъщност причина да си намери такава добра партия.
Как ли изглежда сега Елен като майка на толкова дечурлига и съпруга на благородник, заемащ важен пост в двора на самия дук д’Орлеан?
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Когато от тясната улица Бобур свиха в още по-тясната Рю Шапон, Виолен понечи да спре каретата. Не защото уличката бе някакво изключение — тя приличаше на стотиците други улици, които бе видяла. Но не бе възможно на такава невзрачна улица да се намира домът на един богаташ! Повечето от къщите бяха стари, строени преди векове може би. Те скланяха все по-близо и по-близо гредоредите на стъпаловидните си паянтови покриви и оставяха да се вижда само тясна ивица небе. Потискащо наблъскани едно в друго, високите опушени остриета на покривите се забиваха в синия небосклон и не проникваше никаква светлина.
До издадения напред тесен еркер на една от тези къщи, на която можеха да се преброят цели четири етажа, каретата спря. Виолен чу как кочияшът подвикна на конете, усети полюшването на колата, когато човекът слезе от капрата и отвори вратичката.
— Пристигнахме, мадмоазел! — Той кимна към мрачния зид, пред който играеха няколко улични хлапета, вперили сега любопитни очи в колата.
— Дали не грешите? — Виолен не можеше да повярва.
— Казахте Рю Шапон, нали така? — Човекът бе явно засегнат. — Питайте децата ако щете, те ще ви кажат че е тука. Е, аз си свърших работата, за която ми бе платено. Няма да е зле да се поразмърдате. Чака ме дълъг път до дома, не ща да окъснявам.
Виолен разбра, че учтивостта на кочияша бе спаднала рязко след като виконтът им бе обърнал гръб. Сега за него тя бе само едно досадно задължение, от което искаше час по-скоро да се отърве. В своята безпомощност Виолен наистина се обърна към играещите деца:
— Може ли някой от вас да ми каже къде живее господарят дьо Бавоало? — провикна се тя навън и изведнъж се озова пред пет еднакво мръсни личица, ококорили очи срещу нея. Бедните дрешки и босите им нозе им придаваха толкова изоставен и жалък вид, че Виолен наистина съжали, че не е в състояние да им даде поне няколко монети, за това, че ще я упътят.
— Защо ви е? — попита най-голямото момче. Широките рамене и бухналите объркани кичури се сториха странно познати на Виолен.
— Това тебе надали те засяга, малкия — отвърна Виолен с най-решителния си тон и най-сетне се реши да слезе от каретата, за да поговори с децата. — Но въпреки това ще ти кажа. Идвам да посетя неговата съпруга, мадам Елен. Виждам обаче, че той не би могъл да живее тук. Сигурно сте се объркали, добри човече… Хей, чакайте! Хей!
Кочияшът бе вече на капрата. Тон освободи спирачката на колелото, подвикна на конете и потегли. Гласът на Виолен се изгуби в шума на колелата, обковани с метални обръчи. Тя бе толкова поразена, че дори не забеляза как едно от децата хукна към къщата и само след малко се появи с една жена, която, явно, разполагаше не само с креслив глас, но и с най-цветисти ругатни.
— Ушите ще ти скъсам, проклет лентяй, ако пак ме правиш на глупачка! Ще тръгне някой нас да…. — Жената млъкна посред тирадата си и се вторачи подозрително в прилично облечената девойка, с ръчно избродирана чанта и спретнато боне.
Виолен също се завъртя на токовете си, взряна в господарката на мизерния дом. Истинска повлекана, безформеното тяло свидетелстваше за много раждания. Черно боне покриваше безцветните, сякаш прашасали коси. Върху кафявата си рокля жената бе препасала престилка, а около раменете й бе завързан тесничък шал. Дрехите й просто плачеха за изпиране и мъничко кола. Жената бе непозната, но нещо в уморените, угаснали очи и тези бледи устни, стиснати в права черта, й се стори мъчително близко. Не бе възможно! Или… все пак…
— Елен!? — ахна Виолен и сама не можа да познае собствения си глас.
— Какво ще искате? — бе недружелюбният отговор. — Вас не са ли ви учили на обноски? Ако търсите място за прислужница, дирете при богаташите, долу край реката. Такива като нас сами си вършат работата! Хайде, разкарвайте се! Гледай я ти! Ние нямаме какво да ядем, а тя…