— Елен, не ме ли позна? — Виолен пусна чантата си на земята и пристъпи към жената. Посегна и хвана ръцете й, загрубели и подпухнали. — Елен! Аз съм! Твоята сестра Виолен!
— Виолен?! — жената рязко освободи ръцете си и отстъпи назад. При това неволно настъпи едно от скупчилите се около тях деца и реагира светкавично с една оглушителна плесница, която моментално накара децата да млъкнат.
Изведнъж Виолен разбра, защото момченцето и се бе видяло познато. Под цялата мръсотия и мизерия я гледаше широкото, добре познато, честно лице на господаря на Сен Хеде. О, Сен Мишел! Значи тази банда уличници бяха всъщност нейните племенници и племеннички, а мегерата насреща й бе най-красивата от нейните сестри! Елен Маргьорит дьо Сен Хеде, по мъж мадам дьо Бавоало.
— О, Сен Мишел! — прозвуча като ехо гласът на по-възрастната. — Виолен? Наистина! Сега те познах! По очите! По твоите котешки очи! Как така? Откъде идеш? Не съм те очаквала. Хайде, влез, преди да сме накарали да облещят очи всички съседи. А вас да ви няма! Нали ви казах да слезете към пристанището, може да изкарате някое су…
Виолен с облекчение прие поканата. За миг се бе изплашила, че сестра й може да й хлопне вратата под носа.
В кухнята, която заемаше по-голямата част от приземния етаж, Виолен видя кошче с още едно бебе. На пода се мъчеше да пълзи по-големичкото, като напразно се опитваше да докопа котката. Виолен потисна въздишката си — спомни си за онези рядко пристигащи писма на сестра си, в които се говореше за лукс, празненства, разкошни дрехи и един безметежен живот, достоен за завиждане. Една измислена приказка, която нямаше нищо общо с действителността.
Тази кухня явно не познаваше излишества. На гредата висяха няколко сухи наденици и неголямо парче пушена сланина. Бухналите връзки сушени треви и плитките лук само създаваха впечатление за обилие, каквото всъщност нямаше.
На огнището къкреше котел с вода, в която се мяркаха зеленчуци. Каните и паниците по полиците бяха глинени, нито следа от сребро, та дори и от калай.
— Баща ни почина в деня на Сен Оноре — каза Виолен, когато мълчанието стана по-тягостно дори от непрестанното мрънкане на бебето. — Погребахме го до нашата майка.
Елен се прекръсти бързо, скочи и отиде да бърка супата. Търсеше си някакво занимание, за да не гледа Виолен в очите.
— И си дошла, за да ми съобщиш това, така ли? — Гласът й прозвуча ядовито. — Можеше да ми пишеш.
Виолен чу много повече от онова, което казваха думите. Тя долови неприязънта, гнева, срама и несретата на Елен. Самоуверената красавица се бе превърнала в озлобена, изнурена жена, на която не бе останало нищо друго освен прословутата гордост на членовете на фамилията Сен Хеде, та е предпочитала по-скоро да си прехапе езика, отколкото да признае пред баща им, че господин дьо Бавоало им е наговорил куп лъжи, само и само да пипне жалката й зестра.
Сега неочакваното появяване на Виолен я бе разкрило и унизило. Виолен съзнаваше, не би трябвало моментално да си тръгне, да си вземе чантата и да напусне дома на улица Шапон, колкото е възможно по-бързо. Ала разумът й напомняше, че всъщност тя е по-бедна и от Елен. За нея нямаше друга възможност, освен да моли Елен за съчувствие, каквото тя може би не бе в състояние да покаже.
— Дойдох, защото смятах, че в твоя дом може да се намери едно местенце и за мен — каза тя предпазливо. — Няма кого другиго да помоля. Замъкът е в развалини, сестрите ни са в манастира, а Мари Клер се е превърнала в истинска селянка. Похарчих и последните си пари по боледуването и погребението на татко…
— Така, значи! А да ти е казал някой, че ние тука тънем в разкош и само търсим на кого да раздаваме милостиня? Защо не отиде при Мари Клер? Защо трябваше да е непременно Париж? Жал ти е, че ще се трепеш на село, така ли? Е, добре, казвам ти, че ще ти е триж по-жал, дето не си останала там!
Виолен също бе стигнала до това заключение. Мари Клер и съпругът й, който бе наел под аренда един селски имот край Вир, бяха бедни наистина, особено в сравнение с онова, което описваше в писмата си Елен. Виолен си мечтаеше за блясъка на столичния град, а не за работа по нивите и в оборите. Било е една нелепа мечта, както се видя. Но дали трябваше да вини само себе си за това?
— Ти си ни лъгала в писмата си, Елен! Защо? — Бе решила да не задава този въпрос, но думите сами се изплъзнаха от устните й.
— А какво, трябваше да пиша? Че разкошният дворец на Етиен в Париж е една мизерна колиба? Че прехваленият му благодетел си е навлякъл гнева на краля и лежи в Бастилията? Че е направо щастие, дето Етиен успя да си намери работа като трети секретар при Мосю, брата на краля? Етиен почти не се мярка при нас. Пристига колкото да не престана най-редовно да забременявам и за да ми натяква час по час, че зестрата ми била малка. Омъжена ли си? Сгодена? Не, така ли? Тогава благодари се на Бога, че баща ни е починал, преди да ти стовари на гърба такова бреме като мъж и деца!