Изтощената и озлобена жена, която стоеше сега срещу Виолен, нямаше нищо общо с хубавкото, амбициозно момиче, което направо се бе хвърлило на врата на парижкия кавалер, който се бе подвизавал в Авранш. По онова време Виолен бе твърде малка, но в съзнанието й се бе запечатал завинаги образът на сестра й, преливаща от радост и гордост. Редките писма на Елен внасяха в самотата й блясък и мечти. Стотици пъти бе препрочитала всяка дума, мислено се бе разхождала из красивия дом, управляван от сестра й, възторгвала се бе от празненствата, сякаш и тя е там, виждаше се в елегантните дрехи, с които са препълнени сандъците й…
— И да храня още едно гърло! Ти това как си го представяш? — Мадам дьо Бавоало не се отказваше от укоризнения си тон.
— Мислех, че няма да ти са излишни още две ръце в помощ — отвърна по-младата и бързо хвана детенцето, което се опитваше да пипне врящия котел.
— Е, аз не мога, разбира се, да те изхвърля на улицата… — Поканата прозвуча не много ентусиазирано. — Но съм сигурна, че много скоро ще пожелаеш никога да не бе напускала нашия стар замък. Там поне щеше да имаш въздух за дишане, простор за очите щеше да имаш, дето само хоризонтът може да ограничи…
Виолен дьо Сен Хеде твърде скоро разбра какво бе искала да каже Елен с тези думи. Тесните стаички над родителската спалня, изпълваха тавана като пчелна пита и се губеха чак някъде под островръхия покрив. Мебели почти нямаше. По-големите деца бяха завзели всяко по-свястно легло. За новопоявилата се леля се намери само един изтърбушен нар, който тя трябваше да споделя с онова малко същество, което бе видяла да пълзи из кухнята, и което сега, след появяването на новороденото, трябваше да напусне майчиното легло.
Детенцето беше момиченце, което Елен, от носталгия може би, бе нарекла Аурора. Едно мъничко крехко създание, което Виолен нощем гушваше в прегръдките си — за да го топли, а и за да прогонва собственото си отчаяние. Тази трошица човешко присъствие й помогна да превъзмогне първоначалния шок и да проясни вцепененото си съзнание. Примирението и апатията на Елен — това бе първото нещо, с което тя влезе в люта и ежечасна борба. Най-напред с цели реки от чиста и бистра вода — вода поне имаше достатъчно, а от нея се нуждаеха въпиющо и хората, и къщата на улица Шапон.
Виолен не смяташе, че е постигнала кой знае колко много, но направеното бе достатъчно, за да накара да се стъписа на прага мъжът, който се появи на петия ден след пристигането на Виолен.
— О, позволяваме си и слугиня, скъпа моя? Нима е станало чудо някакво и нещо изведнъж сме се замогнали?
Виолен, която точно хранеше бебето с някаква рядка кашица, се обърна и впери очи в Етиен дьо Бавоало. За разлика от сестра й, зет й си бе останал почти същия. Само дрехите му сега бяха по-скромни. Ала тъмният костюм, обточен с дискретни галуни и украсен с бяла колосана яка, му стоеше добре и прикриваше коремчето, поизпънало жилетката му. Зет й имаше кръгло розово лице, кафява, грижливо сресана перука, скриваше собствените му коси. Държеше главата си леко приведена, сякаш и тук, в собствения си дом, не можеше да се отърве от привичната си поза на предан, най-покорен слуга. Само острият и яден тон, с който се бе обърнал към съпругата си, съвсем не се връзваше с това сервилно изражение.
— Не, това е Виолен, най-малката ми сестра — отвърна Елен кисело. — Не я ли помните? Баща ни е починал и я оставил без средства. Дошла е с надеждата да намери при нас свой дом и семейство…
— Бедничката ми! — Виолен се озова в една яка прегръдка, мокри устни я обсипваха с безброй целувки. По устните й пълзеше сякаш някакъв лигав студен охлюв, тя едва се въздържа да не изтрие с опакото на ръката си местата, по които се бяха докосвали устните на мосю Бавоало. — Добре дошла под моя покрив! Каква сте хубавичка! Една скромна малка роза от провинцията!
Виолен едва не се препъна о неизбежната Аурора, докато отстъпваше назад пред толкова много любвеобилност. Зет й попипваше страните й, раменете й, за миг тя дори се изплаши, че ще провери и твърдостта на високо пристегнатите й гърди — толкова интензивно я оглеждаше.