— Вие… преувеличавате… — каза тя беззвучно и избърса изцапаните си с детската каша пръсти в кърпата, която си бе вързала вместо престилка. Сега бе облечена в излинялата си пола и проста ленена блуза с избеляло от много пране елече — трябваше да щади единствената си рокля. Знаеше, че прилича повече на прислужница, отколкото на благородна дама. Не би могла да предположи, че у нея, за разлика от сестра й, дори и в тези бедни дрешки имаше някаква изисканост, която привличаше окото. Гордо изправената глава, стройната бяла шия, правият малък нос и златните искрици на погледа й правеха по-силно впечатление, отколкото проклетото вехто елече.
— Аз никога не преувеличавам — рече господинът покровителствено. Виолен добре съзнаваше, че той е в правото си, ако реши да я изхвърли от дома си, така че мълчаливо прие укора. Ала през всичкото време чувстваше как очите му зорко я следят. Възможно ли бе този човек да се опитва да прави сравнение между съсипаната си от работа, изтерзана жена и нейната по-малка сестра?
Събитията от последните седмици я бяха накарали да става все по-мнителна с всеки изминат ден. Бе й дадено да разбере, че животът ти представя безмилостно сметката, която трябва да заплатиш за всяко благодеяние. Така че бе подготвена и за най-лошото, когато само няколко дни по-късно господин дьо Бавоало се надвеси до самото й лице, за да й каже нещо тайно. Виолен бе седнала пред огъна, примъкнала до себе си коша с бельо за изкърпване, заета с поредната детска риза. Зет й обаче донесе този път една изумителна и твърде радостна новина.
— Не е точно подходящо място за благородна дама, но ми се струва, че вие имате вродено чувство за елегантност и се отличавате от другите с вашата спретнатост и чувството си за ред. Така че ви препоръчах, само като разбрах, че се търси надежден човек. Да се служи в дома на Принцесата, това не е малко. От вас очаквам да се окажете достойна за моето поръчителство и да служите вярно на госпожа дукесата.
Виолен просто не можеше да повярва на щастието си. Каквото и да бе накарало Етиен дьо Бавоало да предприеме тази стъпка, тя щеше да му бъде благодарна до края на дните си! Вече се беше уплашила, че ще свърши като Елен. Изхабена, отчаяна, неспособна да скъта в себе си нито мечта, нито упование в бъдещето.
— Ще ти донеса пари веднага щом получа — обеща тя на сестра си на сбогуване.
— Ох, не бързай — промълви Елен с внезапен изблик на нежност. — Не ми се вярва да получиш и едничко су. Етиен ще получава заплатата ти вместо теб. Да не мислиш, че се е загрижил толкова заради тебе? Ние двете с тебе надали ще видим пара. Бог да те пази, сестричке! Прости ми че те подмамих с моите писма! Не ги пишех за това. Това беше моето бягство, когато животът ми станеше непоносим…
ПЕТА ГЛАВА
Дворецът в градините Тюйлери, издигнат само преди няколко години, за да се придаде завършен вид на огромното землище на Кралския Лувър, издаваше с фасадата си вкусовете на жената, която го бе построила. Катерина Медичи, великата кралица на Франция, се бе оттеглила в Тюйлери след смъртта на съпруга си и бе наредила да й построят този летен дворец, обитаван сега от брата на краля, дук Филип д’Орлеан и съпругата му. Мосю, както го наричаха всички, бе женен за принцеса Хенриет Английска. Филип д’Орлеан, блестяща и разностранна личност, непроницаем и непредсказуем, живееше главно заради удоволствията на този свят. Пилееше луди пари за разкошни дрехи, за безкрайни празненства и най-вече за своя любимец кавалера дьо Лорен, който му бе по-близък и по-мил дори от английската му съпруга.
Дукът поддържаше дом, който по своето великолепие не отстъпваше по нищо на кралския двор в Лувър. Виолен дьо Сен Хеде влезе в този дом, разбира се, през една от многобройните задни врати — хофмаршалът, който я прие, я заведе веднага при някаква достолепна дама, тя пък я предаде на главната прислужница, която я разпредели към майсторката на шивалнята. Само в един миг новодошлата се превърна просто във Виолен, момиче без фамилия — от тези, които в двореца търпяха, без да ги забелязват.
Предупредена от сестра си, Виолен много добре видя монетите, които хофмаршалът тайничко плъзна в ръката на зет й, но за момента реши да се прави, че не е забелязала нищо. Най-напред трябваше да се ориентира в този чужд свят, преди да може да мисли за това, как да се отбранява или как да отстоява правата си. Някой ден обаче Етиен дьо Бавоало щеше да си плати за всичко, което бе сторил на сестра й. Виолен се бе зарекла това да стане.
Трябва да се признае, че бе продадена в дом, в който се грижеха за прислугата си. Веднага я облякоха в простичка кафява памучна рокля — униформа, каквато носеха всички жени от прислугата. Към нея получи твърдо колосана бяла престилка и спретнато боне, което трябваше да носи върху стегнато прибраните си коси. Денят й започваше още в зори и свършваше, когато започнат да палят свещите. Чак тогава можеше да се прибере в стаичката горе под самия покрив, където бяха наблъскани един до друг сламениците, на които спяха момичетата.