— Дай ми рецептата! — оживи се мадам Трувен.
Виолен моментално съзря решението и на собствения си проблем.
— Тази рецепта срещу рецептата за сместа за колосване на дантели! Мадам няма и да забележи, ако в бъдеще дантелите на кавалера стоят по-добре. Той и без друго се е накачил с толкова много финтифлюшки, че нищо не се откроява.
Мадам Трувен се наежи, но бързо смени тона.
— Какво хитро коте си ти, момиченце! Добре. Ще направим размяната. Стига твоята настойка да донесе поне малко облекчение на Мадам, всичко ще е наред. Виждам, че имаш и куп други таланти. Дали не знаеш нещо за болки в гърба? Поне малко да ме облекчи. Съсипва ме това вечно ровене из сандъците.
Виолен обеща. Тя записа прилежно на едно малко късче хартия инструкциите за забъркване на колата и го предаде на камериера на кавалера, който явно очакваше рецептата. Мъжът я изгледа отвисоко, копирайки комично високомерното изражение на господаря си. Явно, очакваше тя да се разтрепери от благоговение пред толкова важна личност, като първия прислужник на господаря Дьо Лорен.
Но Виолен я бяха прихванали дяволите. Беше й дошло до гуша от тези перчещи се лакеи, които виреха нос, опитвайки се напразно да имитират господарите си. Имаше моменти, когато забравяше всяка предпазливост. Тя хвърли на слугата сгънатото листче и подметна презрително през рамо:
— Можеш ли да четеш?
Усмихна се в облещеното му лице, врътна дръзко кафявите си поли и се отдалечи с изпънати рамене и вирната брадичка. Истинска дама до мозъка на костите си, от смирената прислужница не бе останала и следа.
— Това ще ми го платиш, фалшива дукесо! — изскърца със зъби камериерът и стисна юмруци. И той бе дочул за прякора й, а сега му стана и ясно, защо я наричат така. — Слугинска паплач! Ще ти се дръпне усмивчицата, госпожичке!
Младото момиче изобщо не разбра, че му е обявена непримирима война. Напротив, съзнанието, че си е извоювала една малка победа над обстоятелствата, повдигна духа й. За първи път, откакто се бе разделила на Рю Шапон с всичките си илюзии, Виолен се осмели да погледне с надежда към бъдещето. Маковата настойка бе дарила на Мадам най-сетне жадуваната спокойна нощ, а ето че с тази рецепта за колосване бе успяла навярно да се отърве и от опасния кавалер дьо Лорен.
Ала още на следния ден й бе дадено да разбере, че поне за последното се е лъгала.
— Виж ти! Самата селска невинност! — Подигравателният глас едва не накара Виолен да изпусне горещата ютия. Точно изпичаше внимателно току що пришитите дантели, за да щръкнат.
В гладачницата нямаше никой и щом влезе, кавалер дьо Лорен побърза да затвори вратата зад себе си.
— Ваша милост!
Виолен бързо отстъпи назад, но посетителят се приближи, хвана я с два пръста за брадичката и я обърна към светлината, струяща от широко отворения прозорец с изглед към градината. Беше се изпотила от гладенето, а и въздухът, който идваше от вън, не носеше прохлада. В горещия летен ден трудно се дишаше, Виолен бе развързала корсажа си, бе завила нагоре ръкавите си, разкопчала най-горните копчета на скромната си униформа.
Кавалерът впи лакоми очи в копринената кожа, изпъната върху закръглената гръд. Покрита с лека влага, тя изглеждаше сега още по-съблазнителна. Той хвана Виолен за рамото и я дръпна с една ръка към себе си, докато най-безцеремонно пъхна другата си ръка в деколтето й и стисна силно, като че да провери нещо.
— Чудесни твърди ябълки! Така и предполагах. Девствена ли си още? Една девица би ни дошла чудесно тази вечер.
— Моля ви! Не! Оставете ме!… Но престанете, вие не можете…
Гласът й се скъса. Все едно да се молиш за милост на каменните зидове. Смесицата от сладострастие и злорадство от бруталното насилие, която бе изписана на лицето на господина, накара Виолен да замлъкне. Нищо не бе в състояние да спре този човек.
Звукът на раздран плат и внезапния полъх на въздуха върху разголените й гърди, мачкани болезнено от наглите пръсти, я изтръгна от вцепенението. Тя изпищя и вдигна дясната си ръка, която все още стискаше ютията. Нагорещеното желязо се плъзна по ръката на кавалера. Воят му се превърна в рев, когато ютията падна върху крака му и върху белия копринен чорап зейна огромна дупка.
— О, Боже! — ужасена, Виолен затисна с ръка устата си. И остана така, неподвижна и замаяна, докато побеснелият мъж изхвърча от стаята, сипейки заплахи и проклятия.
Сега вече Виолен знаеше, че си е спечелила непримирим враг.
Тя се отпусна на колене, за да вдигне ютията. Миризмата на изгоряло раздразни дробовете и очите й. Или страхът бе този, който извика тези сълзи в очите й и я накара да се разридае? Не се замерва с ютия любимецът на дук д’Орлеан! Той не бе човек, който би простил такава обида. Какво ли правят с непокорните слугини в този дом? Дали ги бият с тояги? Или ги изхвърлят?