Тя точно изреждаше с наслада мислено подходящите епитети, когато силен трясък прекъсна това приятно занимание. В първия момент Виолен помисли, че се е строшила ос или нещо друго по каретата. Колата наистина се люшна и рязко спря. Пътниците едва успяха да разменят недоумяващи погледи, когато събитията се разразиха с такава бързина, че младата жена не бе в състояние да каже по-сетне какво точно бе станало.
Груби крясъци и подвиквания на дрезгави мъжки гласове показаха, че са попаднали навярно на засада. Последваха нови изстрели, някакъв мъж изкрещя в смъртен ужас. Вратичката се отвори и пред сипаничавото зло лице зейна дулото на пистолет.
— Излизай! — Подканата бе съпроводена с недвусмислено движение на черното матово дуло.
Еркюл дьо Рамортен рипна толкова бързо, че се препъна в бухналите тафтени поли на жена си и едва не се стовари върху Виолен. Явно, бе разбрал по-бързо от своите две спътнички, че бандитът не се шегува. Едно грубо дръпване го просна навън в прахта. Виолен се почувства удовлетворена — така му се падаше на този мизерен страхливец.
— Веднага долу! И ти старо, и слугинчето! Да не взема аз да ви изхвърля!
— Света Богородице! Нападнати сме! — Мадам дьо Рамортен успя най-сетне да издаде звук. — Знаех си аз, че не биваше… — Гласът й ставаше все по-писклив. — Не биваше да минаваме през тази гора! Ох, ще припадна… Ама помогнете ми, де!
Тя с мъка промуши през тясната вратичка на каретата едрото си тяло ведно с всичките бухнали фусти. Виолен просто изчезна зад тях, докато и тя изпълзя навън. Един поглед бе, достатъчен, за да разбере ужаса на катастрофата. Каретата с багажа и двамата слуги лежеше полегнала настрани в канавката. На гърдите на кочияша, увиснал на капрата, наполовина в прахта, аленееше кърваво петно. Същата съдба навярно бе сполетяла и втория кочияш. Четирима парцаливи мъже ровеха из куфарите и сандъците на Рамортенови. Други двама се бяха заели с кралския бирник и съпругата му. Зловещото острие на камата убеди набързо разтрепераната дама да се раздели с перления си наниз, провесен върху гърдите й, стегнати във виолетово кадифе. Но явно не успя да свали достатъчно бързо тежките обеци, та разбойникът се пресегна и дръпна нетърпеливо. Мадам Рамортен изпищя пронизително. Ала само Виолен, вкаменена от ужас, видя ножа, който се заби във виолетовото, кадифе. Писъкът се превърна в гъргорене, дамата — купчина от кърваво кадифе — рухна на земята, докато убиецът се мъчеше да смъкне от пръстите й и съпротивляващите се пръстени.
Виолен затисна устата си с ръце, ала задушеният вик бе достатъчен, за да привлече вниманието на разбойника. Той изостави жертвата си и пристъпи към Виолен. Кървавата кама проблесна пред очите й, но той не замахна, а само натисна, да свали с острието ръцете от лицето й. Вцепенено от ужас, младото момиче се взря в едно тъпо лице, цялото в белези. Малките лъскави очички й напомниха за зъл плъх.
— В това пиле тука май няма нищо за скубане — извъртя се мъжът към своя другар, който бе отнел живота на мосю Рамортен със същата брутална ловкост, с каквато бе убита и съпругата му. — Ама малката все пак става. Кльощавка е, ама пък не е много употребявана. На девиците кожичката е една такава мека… Хайде, прибирайте багажа, разпрягайте конете и да изчезваме!
Виолен не бе в състояние да се съпротивлява. Той я сграбчи грубо за китката и я повлече след себе си. Тя се препъна в роклята си и падна на колене, като отчаяно опитваше да се задържи за повлеклата на дивите къпини наоколо. Болката от бодлите им я накара да се окопити. С всеки нов удар на сърцето разтрепераното момиче се превръщаше в бясна фурия, която се нахвърли с ръце и крака върху вонящия изверг. Тя имаше предимството на изненадата, така че наистина успя да вземе камата, която бандитът бе пъхнал обратно в пояса си. Виолен замахна слепешком. Див вой й показа, че е улучила. Изведнъж се оказа свободна. Но точно когато понечи да замахне повторно, се разнесе гърмеж и главата на похитителя й се превърна в отвратителна маска от кърваво месо.
Конникът, който изникна измежду дърветата в полумрака на настъпващата лятна вечер, се спусна като светкавица, с два пистолета в ръце, към изумените разбойници. Втори изстрел и убиецът на мадам Рамортен се строполи на земята. Останалите бандити захвърлиха плячката и измъкнаха ножове и шпаги. Новодошлият хвърли празните пистолети и с един скок слезе от коня, за да приеме боя.
Дори за Виолен стана ясно, че този човек владее майсторски шпагата. За кратко време той простря на земята още двамина, а останалите бандити хукнаха през глава и бързо изчезнаха в гората. Младото момиче изведнъж се озова само с чужденеца, всред толкова много мъртъвци, колкото не бе виждало през целия си живот. Внезапната тишина на гората след звънтенето на оръжията, дивата врява и предсмъртните викове сякаш я оглуши. Виолен погледна кървавия нож в ръката си и дърветата изведнъж се завъртяха пред очите й.