— Малката дукеса! Наистина ли си ти?! Не съм и помислил дори… — Той рязко млъкна.
— Вие?!
Раймон дьо Мариво бе не по-малко поразен. Споменът за малката авантюристка от Рамбуйенския лес се бе почти изтрил от паметта му. Затова сега бе поразен от факта, че разпозна веднага ясното гласче от една само дума. Досега бе срещнал само една жена с такъв звънлив и звучен като камбанка глас. Беше го слушал с наслада дори когато малката фурията обсипваше с ядни упреци, когато я бе сварил да се къпе… Сега пред него изникна отново образът на онова мраморно съвършенство на нежното й тяло и разбуди неутоления копнеж, който си бе останал в него. Безвкусната оргия, от която току що бе избягал, предлагаше обилие от женски прелести, но то му подейства отблъскващо. Не помогна дори огромното количество вино, с което се бе наливал, за да превъзмогне отвращението си. Не този вид задоволяване търсеше той.
— Значи сте от дамите, поканени на празненството? — Виконтът се опита да събере мислите си. — Не сте си губила времето, за да намерите къде да попаднете, малка дукесо! Още тогава си знаех, че онази история с благородното ви потекло нещо куца. Признавам, че не бих ви сметнал за толкова лесна плячка, макар че…
Смаяна и оскърбена, Виолен разбра заблудата. Мъжът се пресегна, обхвана тила й и я притегли властно към себе си. Ръката му оскуба разпуснатата й коса, но болката бе нищо в сравнение с онова, което лумна в душата й. Той прилени устни върху устата й, в дъха му тя усети същия онзи мирис на вино, същия незабравим аромат на неговата нежност, която бе вкусила вече веднъж… Обезоръжена, тя се отпусна върху тялото му, победена, преди да е завоювана.
— Ето, виждаш ли? Вече не се и браниш. Добре… Ето така… По дяволите! Какви са тези парцали? Това не е официална рокля! Или?
Виолен бавно изплува от мъглата на сластната омая, опитвайки се напразно да слепи парчетата от взривения си разум. Какво й има на роклята? Дишайки тежко, тя отмести косите, нападали по челото й, объркана от внезапния му гневен изблик.
— Аз нямам официална рокля — каза тя, по-скоро за да прекъсне тягостното мълчание, отколкото в отговор на грубия му въпрос.
— Облечена си като слугиня. — Констатацията бе изречена със сарказъм и Виолен чак сега регистрира провлачения му говор и острата миризма на алкохол. Този господин беше пиян. Добре познаваше признаците — когато започнеха болките, баща й често посягаше към ябълковото вино на арендаторите.
— Като каква се явяваш в този дом, малка дукесо? Каква роля играеш?
— Не и ролята на придворна дама! — изфуча Виолен, засегната от високомерния му тон, а и поотрезвена от хладния нощен въздух. — Оставете ме на мира с вашите груби задявки и нелепи подозрения, мосю! Просто си влезте вътре, при другите, които са като вас, и продължавайте да се забавлявате! Досега се справях и без вас и ще продължа да го правя.
Най-ужасното бе, че той, явно, бе един от приятелите на Мосю! Бе запазила в себе си спомена за един благороден рицар, а сега трябваше да открие, че е просто един развратен пройдоха. Член на онази мръсна компания от преситени, аморални мъже. Имаше чувството, че е опетнил самата й вяра, която бе носила в себе си като упование.
— Празникът не ми харесва — поклати глава той. — Не мога да ти кажа какво тръгнах да търся в градината, но мисля, че най-неочаквано го намерих.
Виолен схвана намеренията му твърде късно. Преди да може да побегне, бе окована в една желязна прегръдка, и дъжд от настойчиви целувки извика ледени тръпки по тялото й. И велият й протест стихна, когато езикът му потъна в устата й и я подмами в една игра, чиито правила тя не знаеше, но я увличаше все повече в пламъците, изгарящи тялото й.
Усещаше силните му пръсти, заплетени в косите й така, че приковаваха главата ц. За нея нямаше друг изход, освен да се покори на тези трескави ласки. Нещо я принуждаваше да се прилепи към тялото му, да се притиска все по-силно, все по-близо, защото само така можеше да спре тръпките, които я побиваха от всяка негова целувка.
Тя сама се отпусна с него на тревата. Широката гъста корона на дъба не бе позволила да се образува роса на тяхното ароматно лятно ложе. Раймон дьо Мариво не можеше да се откъсне от тази мека, сладка уста, която просто разцъфваше под устните му. Ръката му намери връзките на грубата блуза и с едно дръпване я смъкна върху гладките кръгли рамене. В мрака на лятната нощ бялата кожа сякаш фосфоресцираше. Върху изящната закръгленост на гърдите тъмнееха възбудените пъпки, набъбнали под дланите му. От устните на Виолен се откъсна лека въздишка, когато мъжът впи страстни устни в тях. Виолен не разбираше какво прави той — цялата вдадена и покорна на неговата опожаряваща власт. Робиня на огън, изгарящ и подлудяващ.