— Колко си хубава, малка дукесо! — промълви той с прегракнал глас. — Сладка моя!
С един замах той смъкна блузата заедно с полата й чак до бедрата. Виолен усети нощния хлад върху кожата си, преди ласките на ръката и устните му да я покрият като с мрежа от възбуда и жарава. Тези ръце я докосваха на места, които никога никой не бе докосвал, те събуждаха в нея призивно желание, което я караше да тръпне.
Ръката властно разтвори бедрата й и сграбчи влажната топлина между тях. О, Боже! Трябва да се брани! Вълни от срам и страх я зашеметиха и тя остана така, предадена, очакваща, тръпнеща от блаженство.
Трябваше да се хване за нещо, да се опре някъде… Тя се вкопчи в раменете му, за да може да устои на това докосване. Извика задавено, извила се цяла към него, като дъга.
— О, моля ви! — простена тя, мятайки глава ту на едната, ту на другата страна. — О, помогнете ми…
— Ще ти помогна, сладка моя… Ела…
Но това не беше помощ, това беше някакво безумие, жарава, пламъци и дива наслада… А пръстите му, умели и силни, търсеха и намираха своя път. Виолен продължаваше да хълца, когато той я остави. В тъмнината тя не виждаше какво прави той, само чу шумоленето на дрехите му и той бе отново при нея. С триумфа на победител той я облада, диво, необуздано, разкъсващо…
— Не! Боли така!
Ужасеният й писък бе затулен с бясна целувка, викът й заглъхна и секна. Раймон дьо Мариво не можеше да се сдържа повече. Той преодоля бариерата, каквато не бе очаквал, и с един дрезгав вик изля дивото си желание в дълбините на нейното тяло.
Всичко изчезна. Сладката наслада, трепетните желания, събудени от ласките, сега се бяха превърнали само в пареща болка. Сълзи избликнаха в очите й, течаха по слепоочията й, потъваха в косите й. Сълзи на болка, на разочарование и на безпомощност.
Единственото й желание в този миг бе да се освободи от смазващата тежест на това мъжко тяло. Ала не бе в състояние дори да помръдне, той трябваше да я освободи. Не можеше да издържи повече нито него, нито да лежи така на твърдата земя.
Може би защото неговите ласки преди това бяха толкова сладки, може би защото тяхното блаженство я бе накарало да очаква нещо друго, а не болка и насилие. Тя прехапа устни, за да спре изхлипването, което се надигна в нея. Едно непонятно движение, което обаче привлече вниманието на мъжа.
— Навярно ме смяташ за грубиян, мила — каза той тихо и се подпря на лакът, за да я освободи от тежестта си.
— Взехте думите от устата ми — каза със задъхана злоба Виолен и се изправи, щом можа да посъбере сили. В тъмнината на градината тя бе като бяло видение, като оживяла мраморна статуя. Но статуята обаче започна да се облича, прибирайки косите от лицето си. — Сама съм си виновна. След като патих вече веднъж с вас…
Смутен, но и ядосан, той се опита да се защити:
— Имах… Нямах… Смятах, че отначало нашата игра не ти бе толкова неприятна. Съжалявам, че загубих контрол върху себе си. Обикновено не съм такъв…
Виолен изфуча и бързо намъкна полата си.
— Упреквате ме, че нямам достатъчно опит с хора като вас? Така е, мосю! Но вие се постарахте да ми помогнете да го добия. Благодаря ви, че ме научихте. Сега вече ще го имам предвид.
Тя побягна без думичка за раздяла или дори жест за сдобряване. Една бегла сянка, стопила се само в един миг в нощта. Твърде бързо, за да може той — без дрехи и с този болен крак — да я догони.
— Не бягай, моля те! Не знаех…
Нямаше кой да го чуе. И стъпките й не се чуваха повече. Раймон дьо Мариво изруга през зъби и се зае да внесе ред в облеклото си. Пиян беше, сякаш тежки чукове блъскаха главата му, но нещо в помраченото му съзнание му казваше, че е допуснал съдбовна грешка. Не можеше да се освободи от чувството за собствената си низост. Реши да си тръгне веднага и да се махне от този разюздан гуляй у брата на краля.
Виолен дьо Сен Хеде се отпусна с натежало като олово сърце, цялата разтреперана, на тясното си легло. Бе тръгнала да търси малко свежест и разтуха, а ето че се завърна още по-угнетена и по-нещастна. Изведнъж я побиха студени тръпки, придърпа завивката, но и тя не можа да прогони чувството на самотност и вкочаняващ студ — в душния, запарен от жега малък килер. Студът струеше някъде от дълбините на тялото й, там, където се бе таила една глупава детска надежда, разбита сега на късове. Тази болка се смесваше с болезненото пулсиране на раната в тялото й, която й напомняше само, че бе сторила непоправима глупост.
О, тя много добре знаеше защо се бе поддала без съпротива на бурните, жадни ласки на виконт дьо ла Шез. Защото тайно бе копняла за него. Защото той владееше сънищата й. Защото споменът за неговата близост бе причината за неспокойните й нощи. Защото в пристъп на отчаяние си бе помислила, че нейното отдаване може да сътвори чудо. Че това не е само желание, че той я обича. Че тази любов може да означава закрила и сигурност. Че като с вълшебна пръчка ще бъде сложен край на мизерните й дни и на самотните й нощи. Че той може да е блестящият рицар, който ще я отведе в един друг, по-добър живот.