Умелата защита успя да смае Негова милост дук д’Орлеан не по-малко отколкото и Виолен. И в най-смелите си очаквания тя не би могла да се надява, че ще намери подкрепа в лицето на господарката си. А ето че изглеждаше така, сякаш Хенриет Стюарт одобряваше от все сърце и раната, и изгорелите дрехи на кавалера. Виолен си спомни, какво се говореше за жестоката вражда между Мадам и обекта на противоестествената връзка на нейния височайш съпруг.
— Вие… вие … Ние пак ще се върнем на това! — изскърца през зъби Филип и с бързи стъпки напусна стаята.
Едва след като вратата се затвори зад гърба му, дукесата си позволи да избухне в твърде не благопристоен кикот, към който моментално заприглася и мадам дьо Сансе. Принцесата се отпусна на един стол и помаха развеселена на прислужницата си, да се приближи.
— Виолен… Така се казваше, нали? — Господарката се обръщаше към нея за първи път по име. — Направи ми удоволствието и разкажи най-подробно всичко, което се случи в гладачницата!
Виолен започна разказа си твърде колебливо, ала смеховете на двете дами я окуражиха. За един кратък миг отново блесна очарованието на онази далечна принцеса, която преди време — нямаше и пет години дори оттогава — бе омаяла целия френски двор, та и самия крал. За да се стигне до деня, когато собствената й придворна дама, плахата Луиз льо Блан ла Бом, мадмоазел дьо ла Валиер й бе отнела сърцето на краля. Раните на разочарованието и на поражението все още кървяха в това сърце.
— Върху крака? Наистина жалко! — каза тя с тон, пропит със злорадство. — Мисля си, че би имало други, далеч по-подходящи места по този пренеприятен господин където би трябвало да се залепи гореща ютия! Но нека да бъдем скромни. Поне успяхме да му причиним известна неприятност и би трябвало на теб да благодаря за това. Какво мога да сторя за тебе?
Виолен бе толкова зашеметена от тази внезапна подкана, че не намери какво да каже. Бе очаквала да я наругаят, да я накажат, но не й да я възнаградят.
Хенриет д’Орлеан се взря в ясното мило лице на момичето, толкова различно от напудрените куклени лица на дамите си. С лека изненада установи благородното излъчване, кротката хубост и интелигентността на този поглед. Умееше да преценява хората около себе си, моментално разбра, колко различна е Виолен от останалите й прислужници. Положително е незаконородена дъщеря на някой благородник — помисли си тя и кимна дружелюбно на Виолен:
— Служиш ми добре, Виолен. Не ще забравя това. Имаш моята дума, че при нужда можеш да разчиташ на моята помощ. Но да вървим, мадам дьо Сансе, бих искала да присъствам на сутрешната разходка на Негово величество. Нека се порадваме на слънцето, този ден е сякаш създаден точно за това!
Виолен потъна в своя реверанс. Прииска й се да ощипе ръката си, за да се увери, че не сънува. След една безсънна нощ на безкрайни терзания и самоосъждане едва успя да стане сутринта, за да се заеме с работата си. Не смееше да лелее надеждата, която думите на Мадам бяха събудили в нея. Навярно съдбата ще й изиграе отново някаква зла шега. За момента благородната дама е решила, че иска да я закриля, просто за да дразни кавалер дьо Лорен. Но какво би станало, ако се откаже от тази моментна прищявка?
Мъжът, който се събуди тази сутрин в Отел дьо Мариво, също започна деня си в мрачно настроение. Раймон дьо Мариво, виконт дьо ла Шез отдавна бе загубил младежкия възторг, с който постъпи преди години на служба при краля. Тласкаше го желанието да се сдобие с чест и слава. Да се прочуе с чутовни подвизи. Да завоюва уважението на своя крал и възхищението на собствения си баща. Каква детинска мечта!
Върна се от войната като инвалид, на когото надали някой във френското кралство изобщо обърна внимание. Човек, който бе станал причина да измрат в пустинята хиляди хора, завоювал болка и отчаяние, вместо слава. Никой не се интересуваше от дадените жертви. Сам се бе произвел за глупак и бе пожертвал собствените си крайници пред олтара на собствената си глупост. Режещата болка в крака му, чиято рана все не зарастваше, му напомняше за това всяка сутрин, още със ставането от леглото.
Тъй като бе забранил най-строго на лакея, който леля му му бе дала за камериер, да влиза в покоите му без да е повикан, младият човек се озова всред хаоса, който сам бе създал вечерта преди лягане. Дрехите му бяха разхвърляни по пода, ботушите му се мъдреха — всеки в своя ъгъл.
Бе хвърлил набързо всичко от себе си, воден от желанието час по-скоро да намери забрава в хладните възглавници. Напразно желание, защото сънят бягаше от него, а от алкохолното опиянение бе останал само неприятният вкус в устата му. Какво пиршество! Каква изкривена представа за онова, което радва и забавлява! Мосю дьо Шеврьоз, който по заобиколни пътища бе научил, че най-големият син на граф дьо ла Шез е в града, го бе открил, за да му предаде изричната покана. Братът на краля държал много да събере около себе си цвета на аристокрацията.