Младият виконт поднесе подобаващите уверения, които се очакваха от него, направи неизбежните комплименти на леля си и тръгна — тежко накуцващ — към градината, изпроводен от замисления поглед на Диан.
Колко жалко, все пак, че пострада толкова с тази рана! Ако кракът му остане вдървен — не е за мислене! Какво ще е това участие в дворцовите тържества, като няма да може и една танцова стъпка да изпълни? И в лова няма да участва, след като едва ли може да язди. Дали Ниниан знае, че първородният й син се е завърнал дома като инвалид? Не навярно. Но и Диан нямаше кураж да й направи такива разкрития. Просто няма да се меси. Бе преживяла живота си с този девиз, няма да се откаже от него и сега, заради буйните деца на тази невъзможна нейна сестра. И все пак трагедията си остава трагедия. Такъв красавец, поразен завинаги.
Раймон дьо Мариво не си правеше никакви илюзии относно чувствата на милата си, но толкова повърхностна леля. Тя обожаваше красотата и се отвращаваше от болести и всяко грозно нещо. Отдавна бе забелязал, как Диан потръпва само като го погледне. Цялото й поведение само потвърждаваше собственото му мнение, че наистина е успял да съсипе живота си.
Гордостта, която го бе прогонила от дома, само защото бе решил да докаже на баща си, че може сам да си извоюва и слава, и чест, не му бе донесла нищо друго, освен един сакат крак. Една зейнала гнойна рана, която, ако не зарасне в най-скоро време, сигурно ще го закара в гроба. Към това се прибавяше и ужасната сигурност, че баща му ще бъде не само разочарован, но ще го презре като ограничен глупак.
Е, добре. Но нима това му даваше право да затрива и други хора? Макар и да си спомняше твърде смътно събитията от тази нощ, съзнаваше добре, че е изнасилил една девица. Не му трябваше потвърждението на издайническите кървави петна по дрехите му сутринта, за да разбере, че се е държал като леконравен подлец без чест, без съвест.
Макар и Виолен да се бе представяла — по-скоро плахо, отколкото убедително — за девойка от добро семейство, тази лъжа не му даваше право да я опропасти. Не вярваше на нито една дума от цялата фантасмагорична история за починалия татко и за богато настанената сестра. И най-бедното семейство с благородни предци не би допуснало негова дъщеря да стане прислужница на някаква си жена на кралски бирник, та отгоре на това и да тръгне да търси щастието си в Париж.
Но си оставаше факт, че тази малка лъжкиня наистина притежава свое собствено обаяние. Рано или късно Мосю и неговия развратен приятел не може да не открият това. Раймон дьо Мариво видя с очите си, каква наслада изпитва този неестествен млад мъж да измъчва жените. Мисълта, че има вероятност този преситен мръсник да играе подобни развратни игри и с малката демоазел, накара виконта да вземе решението си по-бързо, отколкото самият той бе допускал. Решение, каквото не бе и предполагал дори че може да вземе, когато предприе тази малка разходка в градината.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Малкият паж бе облечен в ливреята на кралския дом. Появата на тези момченца не бе рядкост в Тюйлери. Въпреки всичко, Мадам продължаваше да има все още известни политически връзки с краля, за които Мосю не биваше да знае. А и чаровните придворни дами на дукесата продължаваха да бъдат достатъчно ослепителни, за да хванат окото на техния млад и жизнерадостен крал, въпреки увлечението му по красивата му любовница, която на времето беше също една от тях.
Виолен мина покрай пажа, без да обърне внимание, но гласът на младежа я спря.
— Демоазел Виолен! Вие ли сте демоазел Виолен?
Тя се извърна към момчето и кимна объркана.
— Нося известие за вас. Трябва да го прочетете и да дадете отговор.
— Известие за мене?! Навярно грешите…
Виолен се върна няколко стъпки назад и взе сгънатия лист, който й подаде момчето. Прикрепен бе с тежък восъчен печат, ала адрес липсваше. Тя го отвори с нокът, разгърна го и прочете няколкото реда, написани с полегат, енергичен почерк по цялата ширина на листа.
Благоволете да дойдете за един кратък разговор. Имам да ви направя предложение и ви очаквам при големия фонтан.
Виолен прочете писмото няколко пъти, съдържанието си оставаше същото. В името на свети Михаил, какво иска виконт дьо ла Шез от нея? Какво още? Не му ли стигаше това, че бе направил и без това тежкия й живот още по-труден?
— Ще дойдете ли с мен? — прекъсна мислите й малкият паж, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак. — Кавалерът ми нареди да ви заведа. Ще получа жълтица, ако успея да ви заведа, така каза. Дава ли ви сърце да направите така, че да загуба цяла жълтица? Една жълтица е цяло имане.