Момчето надали бе по-възрастно от най-големия й племенник, на когото Рю Шапон не обещаваше нищо освен безрадостно бъдеще. Наистина нямаше сили да откаже на умолителния поглед на тези детски очи, въпреки че би трябвало да върви на обяд в стаята за прислугата. И без това нямаше апетит, няколко крачки на чист въздух може би щяха да премахнат главоболието, стегнало челото й като с обръч.
— Ами води ме тогава, за да си изкараш парите — усмихна се тя малко пресилено и сгъна листа, за да го сложи в джоба на престилката си. — Нямам много време за такива разходки, иначе пък аз ще си загубя работата.
Раймон дьо Мариво се бе облегнал на мраморния парапет на големия шадраван. Една атлетична, висока фигура в тъмен елегантен жакет — Виолен забеляза тъмночервените нюанси чак когато се приближи до него. Не носеше нито панделки, нито дантели и скъпоценности. Само един единствен великолепен смарагд блестеше в снежнобелите гънки на кърпата на врата му. Тази белота подчертаваше мургавата му кожа и ясните зелени очи, които не се откъсваха от нея. Виконтът беше без шапка, слънцето блестеше в гъстата му черна коса.
Сърцето на Виолен заби неравномерно. Отново трябваше да си признае, че е твърде чувствителна за тази строга мъжка красота. При вида му забрави и упреци и оскърбления. Омагьосана, без своя воля, тя поглъщаше образа му като някакво ароматен цяр срещу самота.
Той се покриваше дотолкова с онзи образ на благородния рицар от нейните сънища, че сърцето й заплашваше да изхвръкне, забравило да се подчинява на разума.
Раймон обаче видя само появата на една скромна прислужница с престилка и боне към кафявата униформена рокля. Тя му каза всичко, което искаше да знае за положението на младата жена в този дом. Но за него не остана скрита и грацията на движенията, леката й стъпка и изисканата красота на жеста, с който бе привдигнала полите си. Какъвто и да бе произходът й, това момиче притежаваше обноските и финеса на моминската чистота и невинност, която не можеха да придадат на една жена нито разкошните дрехи, нито скъпоценностите.
— Искали сте да разговаряте с мен — Виолен премина направо на въпроса, след като виконтът подхвърли на малкия паж жадуваната жълтица и момчето се отдалечи между стените от живия плет, подскачайки от радост. — Ето ме.
Той се отблъсна от мраморния парапет и пристъпи към нея с онази несигурна, малко тежка походка, при която не го болеше толкова, а все пак не показваше че куца.
— Ще ми простите, че ще мина без заобикалки направо към въпроса — започна той малко официално. Но продължи с малко по-сигурен глас. — Моля ви да приемете моите извинения за онова, което се случи миналата нощ помежду ни. Обикновено не се държа като дивак. Предполагам че е виновно виното, което се лееше така обилно у Мосю. Думите ми надали биха могли да променят нещо в онова, което се случи. Бях пиян. Въпреки това помня и съм сигурен само в едно: че вие ми дарихте огромна наслада.
Напълно объркана, Виолен се опитваше да следва твърде обстоятелствената му реч. Какво целеше този човек? Какво е това помпозно встъпление?
— Откривам също така, че вашето положение в този дворец надали би могло да се нарече завидно. За да бъдем кратки, бих искал да ви попитам, дали сте готова да напуснете Тюйлери и да дойдете с мен.
— С вас? — Виолен осъзна, че въпросът й прозвуча глупаво, но и при най-добра воля не би могла да си обясни за какво става дума. Той надали имаше нужда от лична прислужница!
— Да, в моя дом — добави той леко раздразнен, че не среща разбиране и че неговото благосклонно предложение не намира нужния отклик. Дали не бе надценил нейната интелигентност или просто се преструва, че не разбира, за да го дразни?
— Предлагам ви да живеете при мен. Мога да ви обещая, че ще ви бъде добре. Красиви дрехи, различни удоволствие и сигурността на моята закрила. Готов съм дори да ви предоставя известна сума, с която да се разполагате по свое усмотрение. От вас не очаквам нищо друго освен симпатия и абсолютна лоялност.
— Ако съм ви разбрала правилно — подхвана Виолен с беззвучен глас — вие ми предлагате да стана ваша метреса? Значи ли това, че вие си купувате любовниците?
— Какво толкова лошо има в това? — Той бе принуден да се оправдава. — Да не би да живеете в такива блестящи условия, че чувствате гордостта си наранена, моя малка? Чувал съм да казват, че има дами, които даряват своята любов срещу много по-малко.
— Дами? — повиши гневен глас Виолен. — Искате да кажете уличници? Курви?
— Мили Боже! Не исках да ви оскърбя. Исках да направя нещо за вас. Да ви измъкна от този дворец и да ви дам възможност да бъдете онова, което сте. Нима смятате това за унижение? Ако е така, то уверявам ви, че нямах намерение да ви нараня.