Някакъв странен звук — и смях, и изхлипване се изтръгна от Виолен. Без баща, без семейство, без протекция и пари — явно, че в този град за едно момиче това означаваше да бъде считано за вещ, която можеш да купиш и да продадеш, както ти скимне. Пред очите й се мярна разкривеното от гняв лице на кавалера дьо Лорен, съпроводено от пискливия глас на Мосю, изискващ тя да бъде наказана.
Мислите й се гонеха. Нямаше доверие в протекцията на Мадам — да зависи от внезапните капризи на изнервената жена. Положително някой ден благородната дама щеше да загуби вкус към удоволствието да дразни съпруга си и щеше да се откаже от Виолен. Достатъчен би бил един само зле изпълнен шев. Виолен можеше да си представи, какви последици би могло да има това. Ала и без тази надвиснала заплаха — нима си заслужаваше да се живее един живот, влачещ се между сандъците с дрехи на принцесата?
Докъде щяха да я отведат тези безкрайни дни, в които нямаше нищо друго освен избодени пръсти, възпалени очи и натежали от болка крайници? Нима не бе погребала отдавна мечтата за собствено семейство, за любим съпруг и за деца? Тя не беше нищо друго, освен бездомно, скитащо се куче в този град. Защо да не поживее малко, преди да загине?
С израз, съчетаващ в себе си някаква невероятна смесица от смело решение и плахост, Виолен събра сили да погледне виконта със златните си очи. Трогателното предизвикателство на това гордо, доведено до отчаяние сърце можеше да се прочете във всичко — в начина, по който държеше главата си, в надменно изправените рамене, та дори и в овладяното тежко дишане, надигащо гърдите й.
— Ще дойда с вас. — Гласът й прозвуча неочаквано спокойно. — Но само ако имам честната ви дума, че ще бъда свободна. Свободна в делата си, в решенията си и желанията си. Да ми обещаете, че мога да си тръгна, когато аз намеря за добре. Можете ли да се закълнете?
Ако леля му би поискала от него такова нещо, Раймон дьо Мариво би избухнал в гръмък смях. Ала сериозността, с която това момиче защищаваше останките от лична независимост, го трогна и очарова. Той хвана загрубялата ръка на Виолен и я целуна леко в знак на уважение.
— Имате думата ми, че в мое лице ще намерите приятел, закрилник и любим, който ще се отнася към вас с уважение и приятелство. Не е в навиците ми да малтретирам жени.
Виолен дьо Сен Хеде потръпна цяла от беглото докосване на устните му, сложило печата на нейното поражение. Много добре съзнаваше, че и тя беше стигнала до дъното като Елен. По различен начин, наистина, ала също толкова безвъзвратно. Защо го прави? Каква магия й бе направил този мъж, та бе готова да тръгне с него, независимо на каква цена? Дори с цената на своята гордост…
— Да тръгваме, малка моя!
— Почакайте, да не избързваме. — Виолен сякаш се пробуди от сън. — Не мога да тръгна просто така.
Трябваше да се обади поне на мадам Трувен, тя сигурно ще я търси, ако изчезне така внезапно. Всъщност тази жена бе толкова добра към нея. Не бива да се покаже неблагодарна.
— Тогава побързайте — кимна Раймон дьо Мариво, готов да приеме тази малка прищявка. — Каретата ми ще чака пред изхода при брега на Сена. Ако сте умна, не би трябвало да казвате никому къде отивате. Забравете онова, което сте била досега! И без това съм готов да се обзаложа, че никой не би ви познал, когато откриете за себе си капризите на модата и накитите.
Колата наистина бе там. Притиснала чантата си към гърдите си, облечена този път в своята собствена рокля, Виолен се приближи предпазливо. Сепна се, когато вратичката се отвори веднага от вътре.
— Не се забави, това е хубаво. Виждам, че ще се разбираме отлично с тебе.
— Звучи, сякаш сме сключили някаква сделка — изтърси Виолен изведнъж, като се облегна назад на меката кадифена тапицерия. — От днес нататък аз ще ви продавам целия си улов, а вие ще обещаете, да не купувате рибата от някой друг рибар… И се обръщате към мене на „ти“, защото се спазарихме, така ли?
Раймон дьо Мариво я погледна объркан. Малката изобщо не изглеждаше благодарна за неговото великодушно предложение. Прозвуча така, като че едва ли не го упрекваше, сякаш той трябваше да й е благодарен. Виконтът се позамисли, но стигна до извода, че по този начин момичето се опитва — и то твърде умело — да разиграва страх и несигурност.
— Не бива да се страхувате от мен — каза той великодушно. — Щом това интимно обръщение ви е неприятно, няма да го използвам. Но все пак известна доза интимност надали бихме могли да избегнем.