— О, не така! Бяхте толкова храбра. Да не вземете сега да развалите това впечатление и да припаднете! Хайде, съвземи се, девойче!
Виолен чу думите като през було. Ядоса се — като че ли чуваше баща си, той никога не допусна и най-малкото оплакване от оскъдния живот, който той и последното му дете водеха в полусрутения замък.
„Само без глупости, момиче! Аз на кого ще се уповавам, ако не на тебе? Ти си една Сен Хеде, никога не забравяй това!“
Не й се видя никак странно, че не й позволяват да припадне сега при вида на толкова много кръв и трупове. Дори успя да потисне изблика на гняв срещу непознатия. Тя само пусна ножа и се взря в ръцете си — изподраскани от къпините, толкова разкървавени и мръсни, че не посмя да разтърка с тях пулсиращите си слепоочия.
— Браво, добро момиче! — похвали я непознатият, като че тя бе някаква кучка-шампион, изпълнила отлично своя номер. — А сега ми кажете кои са тези нещастници?
— Мосю Рамортен и съпругата му. Той е кралски бирник в Авранш. Сега отиваше при мосю Колбер… О, Сен Мишел! Те са мъртви! Всичките, слугите, кочияшите…
— Да, негодяите са си свършили добре работата. Почакайте, ще внеса мъртвите в каретата. Не бива да ги оставяме така, докато дойдат жандармите да се погрижат за тях…
Виолен се зае механично да бърше ръцете си с малката ленена кърпичка, която измъкна от чантичката на колана си. Чак сега тя вдигна очи да погледне човека, който я бе спасил от смърт, а сигурно и от нещо много по-страшно. Не смееше да помисли дори каква ужасна участ я грозеше в ръцете на тези зверове…
Видя пред себе си висок мургав млад мъж, черните кожени дрехи усилваха впечатлението за жилавост и пъргава сила. По време на боя бе изгубил някъде шапката си, и Виолен видя гъстата му черна коса, необичайно късо подстригана. Той точно набутваше тялото на госпожа дьо Рамортен в каретата. Виолен с ужас си спомни, как точно в момента на нападението си бе мечтала пътуването да е свършило, та да не види никога повече тази дама. О, Франсин би я укорила за тези нехристиянски помисли, Франсин… тя непрекъснато говореше за смирение и послушание. Ала и едното, и другото се струваха на Виолен еднакво непостижими. Сега обаче тя побърза да се прекръсти и зашепна молитвата на Пресветата Дева. За момент се бе поддала на своята неприязън, но действително не желаеше смъртта на тази нещастна жена.
— И вашият багаж ли е тук?
Вместо отговор Виолен взе една оръфана платнена чанта, която изглеждаше толкова незначителна, че не бе привлякла вниманието на разбойниците. В тази чанта бе цялото й имущество.
Непознатият смръщи лице и тръгна бавно към нея със странно скована походка. Чак сега Виолен забеляза, че той влачи единия си крак. Видя също и как зеленият му поглед изведнъж потъмня и той се хвана за дясното бедро.
— Кракът ви! Те са ви ранили! — извика Виолен.
— Не. Стара рана. Нещо не зараства… Но не понася дуелите. Хайде, сега да тръгваме, малката! Иска ми се да закарам каретата до Поншартрен, преди да се стъмни съвсем. Предполагам, че ще предпочетете да седнете до мен на капрата, а не вътре в тази компания. Те са съвсем кротки сега, но не всеки би понесъл да пътува с половин дузина трупове.
Твърде странно се изразяваше този господин. Но Виолен бе дълбоко покрусена от случилото се, за да се опита да възрази. И все пак начинът, по който той се бе обърнал към нея, разбуди съпротивата й.
— Името ми е Виолен дьо Сен Хеде, мосю.
На лицето му се мярна бегла усмивка, толкова бегла, че Виолен дори не бе съвсем сигурна, че я е видяла. От отговора му обаче пролича, че той изобщо е пропуснал край ушите си нейното възражение.
— На самарянка ще се правите, след като сме в безопасност, малката! Гората на Рамбуйе не е точно мястото, където бих искал да замръкна. Откакто полицаите на краля погнаха измета на Париж, сума бандити се хвърлиха отново да върлуват по шосетата. Опасно е да се пътува без екскорт, а види се вашият приятел кралският бирник е направил икономии точно от каквото не трябва…
— Трябва да ви благодаря… — Най-сетне Виолен си припомни обноските, на които са я учили. Отначало Франсин, с нейната прекалена благочестивост, а по-сетне баща й, макар че той все повече занемаряваше изисканите обноски. — Вие спасихте живота ми.
— Не бързайте да го твърдите, преди да стигнем живи и здрави до Поншартрен! — прекъсна я той и Виолен объркано млъкна.