Виолен усети как изтръпва от главата до пръстите на краката, когато осъзна значението на последното изречение.
Виконтът се наведе напред и дръпна една широка бродирана лента — навярно да даде сигнал за тръгване. Наистина колата потегли — Виолен политна назад към тапицираната облегалка, но видя как край прозореца на каретата се изнизват стените на Пале дьо Тюйлери. Какво ли щеше да каже господин дьо Бавоало, когато откажат да му дадат мизерната й заплата? Този отвратителен паразит, който живуркаше за сметка на дъщерите на господаря на Сен Хеде… Навярно така и няма да узнае как е реагирал.
Екипажът премина през дългата крайбрежна галерия на Лувър и се смеси с неизменното гъмжило от ездачи, коли и забързани люде, което превръщаше улиците на Париж в истински хаос. Вътре в каретата обаче нестихващата улична врява долиташе странно приглушена, сякаш идваше от много далече.
Изпод полуспуснатите си клепачи Виолен видя, че виконтът е скръстил ръце на гърдите си и я наблюдава. Лицето му не издаваше никакви чувства. Какво очаква той от нея? Да му бъде на разположение. Тялото й, сякаш по свой път си припомни нежните ласки от изминалата нощ, онзи шемет, преди той да сложи край на всичко, толкова брутално и болезнено. Едно коварно предателство. Нима винаги ще е така? Наслада, зад която дебне болката…
Глухото биене на сърцето й сякаш кънтеше в самите й уши. Колата премина под сводестите порти на Отел дьо Мариво и спря пред широката външна стълба. Дворът изглеждаше добре поддържан и кипеше от живот. Не беше огромен като този в Тюйлери, но и тук всичко говореше за богатство и престиж. Навсякъде сновяха слуги — едни мъкнеха кошове с плодове и зеленчуци, други бяха заети с чистене и лъскане на врати и прозорци. Коняри отвеждаха коне към оборите, а над лехите се трудеха цяло ято градинари. Лакеите впериха любопитни очи в каретата на младия господар, който слезе тежко и подаде ръка на дамата си.
Виолен се поколеба, преди да сложи ръка върху неговата. Знаеше, че е облечена като проста слугиня, ала Раймон дьо Мариво изглежда изобщо не се тревожеше от това. Той я поведе към входа и когато започна да изкачва стъпалата, Виолен видя, че сега ходи още по-трудно отпреди. Дълбоките бръчки в ъглите на устата му говореха, че изпитва болка, движенията му бяха станали още по-сковани.
Двукрилият портал се разтвори като по вълшебство и виконтът я пусна пред себе си. Влязоха в огромен салон — Виолен се огледа смаяна. Черни и бели мраморни плочи покриваха пода, лъскави като коприна. В полукръглите мраморни ниши бяха поставени амфори с цветя и статуи. Широката стълба, покрита с килим, се разделяше някъде на половината височина, точно под една огромна картина, и водеше наляво и надясно към стаите на втория етаж. Картината изобразяваше присъдата на Парис. Виолен се взираше смутена в полуголата мъжка фигура на младия Парис, който оглеждаше изпитателно трите богини — също полуголи. Изглеждаха толкова живи, като че ли всеки момент ще излязат от позлатената рамка, за да се забавляват с Нейното смущение — смесица от възхита и свян. Виолен никога досега не бе виждала толкова непокрита, разголена плът.
Младата жена възприе съвсем бегло скъпоценните вази, тежките портиери по стените и позлатените дървени резби, бляскавите кристални полилеи и многобройните свещници на стената. Тук всичко говореше за лукс й изисканост. Появата на един облечен в черно дребен, подобен на невестулка, майордом я върна към действителността. Слугата се преви бързо в почтителен поклон, но все пак не успя да скрие любопитния си поглед към нея.
— Клод, това е мадмоазел дьо Сен Хеде. От днес ще живее у нас. Настанете я в зеления апартамент и се погрижете да й се намери добра и дискретна камериерка, както и необходимата прислуга. И още нещо! Изпратете да повикат шивача на леля ми. Помолете този господин да донесе незабавно разните си модели и платове!
Виолен не откъсваше очи от пода, имаше чувството, че долови едва ли не физически шока, който предизвика у майордома тази заповед. Но човекът бе добре обучен, в почтителния му отговор не се мярна и сянка от изненада или неодобрение.
— Разчитам, че мадмоазел ще получи всичко необходимо. А сега вървете с Клод, скъпа моя. Ще ви видя по-късно.
Виолен се сви още повече, като си представи какво ли усилие ще му коства изкачването по широките стъпала. Куца все повече, на всяка стъпка. Защо не бе потърсил помощта на някой прочут доктор?!
Тежките стъпки на младия господар сякаш не направиха впечатление на слугата. Той се обърна към гостенката, която му бяха поверили. Макар с изострените си сетива Виолен да долавяше, че той не изпитва особен респект, поведението му беше безупречно.