Виолен не отговори. Направи предпазливо няколко стъпки, несвикнала с високите токове, и неволно изправи гръб, за да балансира тежестта на полите си. Именно тази поза, типично нейна, царствена и същевременно сякаш съпротивляваща се на нещо, бе първото, което Раймон дьо Мариво видя, когато влезе в стаята за обличане. И само по тази поза можа да я познае.
Беше очаквал, че тя ще се преобрази, ала не бе подготвен за онзи смут, който сякаш връхлетя върху му, когато я съзря. Беше я виждал като прислужница, като скромна девойка, като нимфа дори, но не и в пълния блясък на красива аристократка. Във Виолен имаше нещо, надхвърлящо рамките на елегантността и грацията. Някаква неосъзната съблазън, която нямаше нищо общо с облеклото, но на която дрехите и накитите можеха да придадат опустошителна сила.
Виолен го забеляза чак когато Лаура и помощничките й застинаха в почтителен реверанс. Самата тя остана неподвижна. Първо, не беше сигурна дали би могла да се справи с поклона при тези токове, разперените си фусти и влачещия се след нея шлейф, без да загуби равновесие и да се спъне в самите му крака. Й второ, като че самият й гръб се възпротиви да се превие. Остана изправена и горда, в очакване на неговата реакция.
С две разкривени стъпки виконтът пристъпи към Виолен и потърси ръката й в гънките на роклята. Той я обхвана с пръсти и я поднесе към устните си с онази странна сериозност, която Виолен бе наблюдавала у него и друг път. Тя усети докосването върху китката си и тръпките, които пробягаха по цялото й тяло, плиснаха руменина по бледите й бузи. Трябваше да положи усилие, за да сдържи учестеното си дишане.
Лаура даде знак на момичетата и изчезна. Едно от достойнствата на добрата камериерка е да умее да разбере, кога присъствието й не е нужно. Но нито Раймон дьо Мариво, нито младата жена изобщо забелязаха това. Изглеждаха изцяло погълнати един от друг, в някакъв свят, в който не съществуваше никой освен тях двамата.
— Вие сте прекалено щедър… — промълви най-сетне Виолен. — Как бих могла да ви се отблагодарява всичко това… — Малката й ръка обгърна с жест разкошната обстановка и безредно нахвърляните скъпи тоалети, създаващи онова прелестно безредие на една женска стая.
— Заслужавате го — отвърна кратко виконтът. — Ще ми окажете ли честта да вечеряте с мене?
Младата жена кимна и само една силно пулсираща вена на врата й издаваше че й коства усилие да играе новата си роля. Че не й е толкова лесно да запази позата на красива статуя, която толкова го бе впечатлила.
Виконтът също го забеляза, но се отказа от първоначалния си подтик да я успокои с прибързани обещания. Изгаряше от желание по нея. Разбра това, още като отвори очи тази сутрин. Желаеше я така силно, че сам се изненада от това. Стига малката да му дари, онова, за което жадува, тя не ще има повод да съжалява някога за този ден.
Виолен нагоди стъпките си към мъчителното куцане на виконта, повел я към своя апартамент, няколко врати по-надолу по широкия коридор. За разлика от зеления апартамент, тук имаше само тежки, старинни мебели. Наистина жилище на мъж — с тъмночервени кадифени завеси пред вратите и тежки гоблени по стените, изобразяващи рицарски сцени от минали времена. Краката й потъваха в дебелия килим. Въпреки лятната вечер, в камината припламваше слаб огън. Пред камината бе сервирана маса. Още с влизането им лакеят започна да налива златисто вино в две красиви венециански чаши. Масата бе отрупана със сребърни блюда.
Раймон дьо Мариво задържа стола й, докато се настани, и се отпусна в широкото тапицирано кресло срещу нея. Сетне предпазливо сложи ранения си крак на едно ниско столче. Това даде възможност на Виолен да се посъвземе — нещо, от което имаше толкова голяма нужда.
— Какво става с тази рана? Как е възможно още да ви боли? — започна тя направо. — Когато я видях в Поншартрен, не изглеждаше добре, но един добър лекар положително е в състояние да помогне…
— Не ми трябва лекар. — Грубият тон толкова изненада Виолен, че тя забрави цялата си сдържаност.
— Не ви трябва лекар? — настръхна тя. — Това е най-голямата глупост, която съм чувала! Да не би да изпитвате удоволствие да си отглеждате тази ужасна рана, за да си ви боли?
— Кракът така и така няма да може да се сгъва — изръмжа виконтът. — Острието е прекъснало сухожилие, а тук вече никакъв многознайко не може да помогне. Само един миг разсейване сложи край на всичко!
— Това е ужасно! — изпъшка младата жена. — Но защо сте решил да се наказвате с болки за това невнимание?
— Кой ви е казал, че правя точно това?
— Чувството ми — отвърна Виолен сериозно. — Отровите от тази гноясала рана ще съсипят здравето ви. Толкова малко ли държите на него?